Протойерей Георги Флоровски за ада

Автор: Протопрезвитер Георги Флоровски  (1893 – 1979)

Следват цитати от творби на отец Георги Флоровски:

„Адът не е мит и не е словесен израз, използван, за да ни плаши… Това е реалност, към която вече и сега по своя воля… са причастни много човешки същества. В самия грях се спотайва адът, въпреки че на опиващото се от него егоистично въображение той изглежда като рай… Властта на греха е именно в отричането на създадената от Бога реалност, в опита да се установи друг ред в света, да се наложи друга подредба на битието, която, разбира се, ще бъде абсолютен хаос, противополжен на хармонията на Божествения свят, но която опияненият и ослепен от гордостта грешник може и да предпочете – завинаги. Бог не поставя прегради пред „всеобщото спасение“ – напротив, Той „всем человеком хощет спастися“… Непреодолимите препятствия възникват само от страната на творението“.[1]

„Тайната на Кръста на възкресението особено се възпоменава на Велика Събота. Това е денят на слизането в ада. А сли­зането в ада вече е Възкресение на мъртвите. Чрез самия факт на Своята смърт Христос Се присъедини към обществото на починалите. Това е ново продължение на Въплъщението. Адът е просто мракът и сянката на смъртта, по-скоро място на смър­тна тъга, отколкото място на вечни мъки, мрачен ,,шеол “, място на безнадеждно обезплътяване и развъплъщение, което е само слабо и смътно предозарено от косите лъчи на все още неизгрялото Слънце, от все още несбъдналите се надежди и очаква­ния. Това е сякаш онтологична немощ на душата, която в смър­тното разлъчване загубва способността да бъде истинска ентелехия на своето тяло – безпомощност на падналата и повре­дена природа. Не „място” изобщо, а по-скоро духовно състоя­ние: „духове в тъмница” (1 Петр. 3:19). И именно в тази тъм­ница, в този ад, слиза нашият Господ и Спасител. В мрака на бледната смърт сияе неугасимата светлина на Живота, божес­твения Живот. „Слизането в ада” е проявление на Живота сред безнадеждността на смъртта, това е победа над смъртта: „Не поради някаква естествена слабост на Словото, която обитава в Него, тялото умряло, а за да може в него смъртта да бъде унищожена чрез силата на Спасителя”, казва св. Атанасий”.[2]

„Наистина, „вечното проклятие“ не е наложено от „разгневения Бог“. Бог не е творец на ада. „Проклятието“ е самоналожено наказание, последицата и извода от непокорната съпротива на Бога и Неговата воля”.[3]

„Могат ли да бъдат простени всички грехове, дори непризнатите и неразкаяните? Опрощение не се ли приема само със смирение и вяра? С други думи, „проклятието“ само „наказание“ в юридически смисъл ли е или е някаква отрицателна „награда“? Или то просто е изява на онова, което е скрито – или често пъти съвсем открито и очевидно – в онези, които чрез злоупотреба със „свободата“ са избрали широкия път, водещ към геената? В нито една книга на Брунер няма глава, посветена на ада. Но адът не е „митична“ фигура на речта. Той не и просто тъмна перспектива, която –иска ни се да се надяваме – може никога да не се осъществи. Horribile dictu (страшно за изричане) – това е реалност, към която много човешки същества са причастни даже сега, чрез собствената си воля или най-малкото – чрез собствения си избор и решение, което в крайна сметка може да означава робство, често обърквано със свободата. „Адът“ е вътрешно състояние, а не „място“. Той е състояние на разпадане на личността, което погрешно се счита за самоутвърждаване – с определена причина, тъй като този разпад има началото си в гордостта. Това е състояние на самоограничение, на изолация и отчуждение, на горда самота. Самият грях е „адски“, макар че е възможно да бъде счетен за рай, чрез самоизмама и егоистично въобразяване. Затова грешниците избират „греха“, горделивото отношение, Прометеевата поза. Адът може да бъде идеал и към човек да се стреми към него съзнателно и упорито”.[4]

„Св. Григорий Нисийски очаквал подобно всеобщо обръщане на душите в задгробния живот, когато Божията Истина ще се разкрие и изяви с неотразима очевидност. Точно в този пункт проличава ограничеността на елинистичната мисъл. Очевидността би могла да бъде решаващ мотив за волята, ако „грехът“ бе просто незнание. Елинистичният разум трябваше да премине през дългия и труден аскетичен опит, чрез аскетичното самоизпитание и самоконтрол, за да преодолее тази рационалистична наивност и илюзия и да открие тъмната бездна в падналите души. Само у св. Максим Изповедник, след няколко века на аскетична подготовка, ние намираме ново и задълбочено разбиране за апокакатастасиса. Наистина, порядъкът в творението напълно ще се възстанови в последните дни. Но мъртвите души ще останат все така безчувствени за самото откровение на Светлината. Божествената Светлина ще огрява всичко, но онези които веднъж са избрали тъмнината няма да искат, нито ще са способни да се наслаждават на вечното блаженство. Те ще останат привързани към нощната тъмнина на егоизма и просто няма да са в състояние да се радват. Те ще стоят „отвън“ – защото единението с Бога, което е същността на спасението, предполага и изисква определено решение на волята”.[5]

„Брунер се отнася твърде сериозно към възможността за ада. За него не съществува осигуреност на „всеобщото спасение“, макар говорейки теоретично, то да е възможно за всемогъщия Бог на Любовта. Но Брунер все пак се надява, че ад няма да има. Бедата е там, че адът вече съществува. Неговото съществуване не зависи от Божественото решение. Бог никога не изпраща някого в ада. Той е създаден от самите твари. Той е човешко творение, така да се каже, извън „порядъка на творението“. Страшният Съд остава тайна”.[6]