Взаимовръзката между Църквата, Преданието и Писанието в творчеството на отец Георги Флоровски

Автор: Атанас Ваташки

Взаимовръзката между Църквата, Преданието и Писанието в творчеството на отец Георги Флоровски

1. Въведение

„Вие, които се посвещавате на божественото изучаване на богословието, вие, чиито лица бледнеят над Свещ. Писание, преди всичко вие, които вече имате честна свещеническа служба или се стремите към нея, вие, които се нагърбвате с грижата за душите, избягвайте заниманията с временното, нямайте нищо общо с модните тенденции, изследвайте как е било в началото, отидете при извора, стремете се към древното, върнете се при светите отци[1]“ (Джон Пиърсън)

В контекста на православното богословие през XX век имена като Владимир Лоски, Павел Евдокимов, отец Александър Шмеман, отец Йоан Романидис, отец Георги Флоровски, отец Йоан Зизиулас и отец Димитру Станилоае са достатъчно респектиращи. Трудно е, а и абсолютно погрешно е да се правят опити да бъдат степенувани, защото всеки е направил много в своята област, в която е творил. Православното богословие (или може би най-вече руското такова) през предходния XIX век обаче е богословие на римската схоластика и латинизираните катехизиси, век когато съвсем леко започва да се открехва вратата към светлината, а през следващия XX век вече имаме едно движение, което си поставя за задача да действа „назад…“ или по-точно „напред към светите отци“, да върне богословието в светоотечески контекст. Това движение идейно има своята идейна основа в личността и творчеството на отец Георги Флоровски. Той е удивителен богослов, без да е следвал академично богословие. Което показва, че богословието не е толкова академична, колкото духовна категория. То е Божествен дар. Флоровски осъзнава, че макар богословските учебници от неговата епоха да съдържат цитати от св. отци, те се ползват само като притурка на „вече приета схема“. Основни учения като това за божествените енергии на св. Григорий Палама, за теосиса, акцента върху Възкресението като победа над смъртта и др. едва се споменават[2]. Така че онова, което някои наричат у него „нео-патристичен синтез“ може да се нарече по-просто, може да се нарече изразяване на Преданието, посредством онези, които носят неговия дух – светите отци на Църквата.

2. Църквата – пазител на откровението

Напълно в православен дух, отец Георги Флоровски твърди, че не е възможно да бъде дадено определение за Църквата. Това си твърдение аргументира с липсата на подобни формулировки на Вселенските събори, в т.нар. „символически книги“ (название, което той не приема) и в творенията на светите отци. Това е така, защото за светите отци Църквата е една реалност, нещо самоочевидно. Тази реалност може по-скоро да се опише[3], отколкото да се формулира, при това вътре в Църквата[4].

Думата, използвана в Новия Завет за църква, е, ekklisia, т.е. общност. Това е така, защото самото християнство съществува като общност и за да си християнин трябва да си член на тази общност – в общение с Господ Иисус Христос, апостолите и тяхното послание. За мнозина, особено сред протестантите, е напълно възможно да съществуваш като свободен електрон, да бъдеш „сам с Бога и Библията“, но за отец Флоровски това е невъзможно и противоестествено[5]. Според него Бог се открива в Църквата. „Христос ни се открива не в нашата изолираност, а в нашата споделена съборност, в нашето единство“[6]. Това пък поставя пред нас задачата да влезем в Църквата, изправяйки се пред своите съмнения и трудности, които да разрешим в съборен дух[7]. Отношението между Църквата и Бога определено е въпрос, който занимава отеца. За него Църквата е Божествено творение, изградено чрез Христос, съединено от Св. Дух. Той се противопоставя на идеята (популярна на Запад), че Църквата е просто човешко общество. Такъв възглед я прави да бъде „от този свят“. Църквата е „Божествено общество“[8] като „Христос не е над или извън Църквата. Църквата е в Него“[9]. Нещо повече, за отец Георги основаването на Църквата от Христос е израз на Неговата победа над света. Слизането на Духа на Петдесетница е с цел Той „да пребивава с нас и да действа по-пълно, отколкото е действал преди“[10]. Неговото слизане е „веднъж и завинаги“; Неговото присъствие в Църквата е постоянно и чрез приемането Му членовете на Църквата стават Божии завинаги[11].

Отец Георги напълно споделя тезата, че има само Една, Свята, Съборна и Апостолска Църква и извън Църквата няма спасение. Това е така, защото тя е самото спасение. Спасението е „разкриване на пътя за всеки, който вярва в Христовото име. Това разкриване се осъществява единствено в Църквата“[12]. Невъзможно е да има някакво „частично“ християнство, защото това би означавало, че Христос се е разделил[13] (срв. 1. Кор. 1:13). Дори появата на християнството в света е поява само във вид на Църква. За Флоровски не е достатъчно да познаваш християнството, но да бъдеш християнин, да живееш в Христос – а това може да стане само чрез живот в Църквата[14].

3. Писанието – Божие слово на човешки език

Отец Флоровски нарича Библията „Божие слово на езика на човека“[15] и твърди, че Библията не е Божествен монолог, а диалог между Бога и човека. В Писанието Бог говори на човека, а човекът не само Го слуша, но и отговаря с „думи на молитва, благодарение и прослава, благоговение и любов, тъга и разкаяние, възторг, надежда и отчаяние“[16]. Този широк набор от чувства и състояния показва многообразието и богатството на този диалог. Чрез него Бог цели да покаже на хората истинския смисъл на съществуването им.

Библията е боговдъхновено слово Божие. Но по какъв начин се изрязява вдъхновението не може да бъде казано. В Писанието Бог говори по начин, който е разбираем за човека. Той се съобразява с неговата възможност да възприеме посланието. Тук определено има антропоморфичност. Но за руския богослов тази антропоморфичност не намалява абсолютния характер на Откровението, не изопачава посланието. Заради сътворяването на човека по Божий образ Божието слово може адекватно да се изрази на нашия език[17] и всъщност това е свидетелство за истинското богоявление[18].

Библията е сбор от различни Писания, съставени по различно време от различни автори. Въпреки това тя може да се разглежда като едно Писание, една книга, защото тя съдържа една главна тема– за Божиите велики дела в историята[19].

Писанието може да се раздели условно на две части – Стар и Нов Завет. Старият Завет е свързан с избирането на един определен народ, с който Бог сключва Завет. Не поради някакви негови заслуги, а заради човека, заради крайната Божия цел: спасението на света, което ще се осъществи с очаквания Месия. Затова и може спокойно да се каже, че Старият Завет е „книга за живота на Иисуса Христа“(Мат. 1:1). Новият Завет е време на изпълнение на очакването, на обещанието. Време, когато Месията е „дошъл, за да пребивава сред Своя народ завинаги“[20]. В Него Бог говори не „чрез пророците“, а директно, чрез Своя Син, Който е пълнотата на Откровението.

Флоровски активно се противопоставя на опитите да се отдели Писанието от Църквата. За него Новият Завет е глас на Църквата, написан за християните и извън Църквата Свещеното Писание няма същата стойност, не се възприема като свещен текст. Църквата съществува преди Евангелията, преди оформянето на новозаветния канон и съответно „не Църквата се утвърждава от Евангелията, но Евангелието се благовести и свидетелства в Църквата[21]“. Бл. Августин дори твърди: „Наистина не бих повярвал в Евангелието, ако авторитетът на християнската Църква не ме подтикваше“.

Освен, че Писанието е предназначено за Църквата и се разбира правилно в нея, но и неговото съдържание е известно благодарение на Църквата. Тя, със своя авторитет, свидетелства за истинността на словото Божие, за онова, което е наистина слово Божие и което трябва да бъде разграничено от човешките писания, измислица на еретици[22].

Църквата и Писанието не трябва да се противопоставят или разделят. Истинското разбиране на Писанието е в Църквата[23] и е грешка е да се твърди, че Писанието е самодостатъчно. Не защото е непълно, а защото то, в своите страници, не изразява такива претенции. Протестантското верую Сола Скриптура – независимо дали е разбирано като „само и единствено Писанието“ или даване на първостепенна важност на Писанието, прави точно това. То е опит да се ограничи свободата на Църквата в името на индивидуалната свобода, която не иска да се съобразява с духовните изисквания на църковния опит. Флоровски определя този подход като „отричане на съборността, разрушаване на съборното съзнание; това е грехът на Реформацията[24]“. По този начин протестантите, които вътрешно в себе си имат желанието да се противопоставят на католическите нововъведения, чрез подхода, който прилагат, излагат Писанието на опасността да бъде тълкувано произволно[25] и не отбелязват никакъв напредък, в сравнение с католиците.

4. Свещеното Преданието[26] и връзката му с Писанието

„Маркион и Василид и другите еретици… не притежават евангелието на Бога, тъй като нямат Светия Дух, без Когото евангелието, така проповядвано, става човешко. Ние не считаме, че евангелието се състои от словата на Писанието, а в неговото значение… В този случай Писанието е наистина полезно за слушащите, когато то не се говори без Христос, нито се представя без отците, и онези, които проповядват, не го представят без Духа“ (св. Йероним)

Старите богословски схоластически[27] учебници твърдят, че има два източника на Божественото откровение като Писанието е записаното откровение, а Преданието е просто едно устно, незаписано слово (за разлика от Писанието), притурка на Писанието. Флоровски обаче категорично не е съгласен с подобно становище. За него разграничението Предание и Писание не е същностно. Те са един и същ извор на християнското учение. Но понеже Писанието се тълкува по различен начин от различни хора, затова и Флоровски (съгласявайки се със св. Викентий Лерински) счита, че е нужно на частните мнения да се противопостави общия дух на Вселенската Църква[28]. И по този начин Преданието може да бъде описано като „автентично тълкуване на Писанието“[29], рамката, в която Писанието е дадено[30]. Един и същ библейски текст може да бъде разбиран по различни начини от различни хора. Затова много уместна е фразата на св. Иларий Пиктавийски: „Писанието не е в четенето, а в разбирането“. Това не означава, че Писанието няма никакъв смисъл само по себе си, а че разбирането е обусловено от разбирането на съответния човек, който го чете и правилното разбиране на Писанието е чрез или в Преданието. Защото Писанието е дадено в Преданието [31].

За отец Флоровски позоваването на авторитета на Преданието при тълкуване на Писанието е херменевтичен метод, възникнал в контекста на споровете с разни еретически групи – ариани, монтанисти, савелиани и др. Преданието е, така да се каже, критерият, който трябва да разкрие истината и съответно да защити Писанието от еретическите нападки[32]. Това, което еретиците пропускат, е, че Писанието „принадлежи на Църквата и единствено в Църквата, вътре в общението на правата вяра, Писанието може адекватно да се разбира и точно тълкува[33]“. Според него четенето и цитирането на Библията не е достатъчно, нейният смисъл и цел трябва да бъде разкрит. Това може да стане чрез вяра, но не вяра като произволна и субективна интуиция, а чрез вярата на апостолската Църква.

Преданието не бива да бъде смятано за църковна археология, външен авторитет или като „историческа справка“. Флоровски очевидно се противопоставя на неглижирането на Преданието от неправославните, за които то е незадължителен справочник по екзегетика и догматика. За него то не е исторически, а благодатен принцип. Преданието може да се опише като свидетел на Духа, вечен и непрестанен Божий глас[34]. Основно изискване, за да разберем и приемем Преданието, е да живеем в Църквата, чрез участие в съборния й живот[35]. В някакъв смисъл приемането на Преданието е приемане на Господ Иисус Христос, който пребивава в Църквата, която е Негово Тяло. Вероятно заради тази жива и непрекъсваема връзка отецът може да изкаже позицията, че Преданието не е само някакво съгласие с миналото, памет на думите, а „принцип на израстване и изграждане“[36], „непрестанно пребиваване на Духа[37].

В някои протестантски среди е модерно да се изучават, да се обръща повече внимание на отците (напр. в течението палео-ортодоксия). Тяхното богословие и техните слова да се наричат християнски „опит“. И да се твърди, че и протестантите четат отците. И че те се възползват от този „опит“. Но Флоровски ясно ни показва, че от този „опит“ може да се ползваме само в Църквата. Не в смисъл, че и неправославни не могат да четат отците, а че посланието на отците, понеже е писано от тях като членове на Църквата, може да бъде адекватно разбрано и почувствано истински само в средата, в която те са възприемали диханието на Духа, в и чрез Църквата, само когато живеем в Преданието, сиреч когато сме в Църквата. Всичко останало би било едно неразбиране, индивидуализиране, релативизиране и дори злоупотреба с отците. Опит да се вземат словата, а да се изхвърли същността им като непотребна вещ, което в крайна сметка води до неразбиране и на самите слова.

5. Заключение.

Анализирайки подхода на отец Георги Флоровски към Писанието определено можем да кажем, че той е верен на църковния, светоотечески дух. Откъсването на Писанието от Църквата води до неговото индивидуализиране и релативизиране. То престава да бъде Божия глас на езика на човека и става система от слова, които се навързват според субективната мисъл на онзи, който го чете. Писанието възниква в Църквата и само в нея, в Преданието, може да покаже своя истински смисъл. За да достигнем до истинско разбиране на Писанието, ние трябва да обичаме Господ Иисус Христос – Онзи, за Когото то говори. И същевременно да не забравяме, че Той „не е текст, а жива Личност, и Той обитава в Своето тяло – Църквата[38]“.

[1]. Цит. по: Флоровски, Г. Християнство и култура. София, 2006, с. 273.

[2]. Пак там, с. 275.

[3]. Отец Георги  Флоровски посочва и една подходяща мисъл на църковния историк Мелиоранский: „Църквата ни дава не система, а ключ; не план на Божия град, а начин за влизане в него“. Цит. по:  Библия, Църква, Предание. София, 2003, с. 63.

[4]. Пак там, с. 71, 73.

[5]. Пак там, с. 74.

[6]. Пак там, с. 69.

[7].  Пак там, с. 70.

[8]. Разбира се това по никакъв начин не отхвърля разбирането, че Църквата има две естества, Божествено и човешко. Вж. Флоровски, Г. Църквата – Предание или утопия, София, 2011, с. 18-19.

[9]. Флоровски, Г. Библия, Църква, Предание. С. 76.

[10]. Пак там, с. 43.

[11]. Пак там, с. 43.

[12]. 44.

[13]. Флоровски, Г. Църквата – Предание или утопия, с. 52.

[14]. Пак там, с. 12.

[15]. Флоровски, Г. Творение и изкупление, София, 2008, с. 19.

[16]. Флоровски, Г. Библия, Църква, Предание, с. 25.

[17]. Флоровски, Г. Творение и изкупление, с 20. Вж. и: Флоровски, Г. Библия, Църква, Предание, с. 32.

[18]. Пак там, с. 32.

[19]. Пак там с. 23 и 24.

[20]. Срв. Флоровски, Г. Библия, Църква, Предание, с. 27-28.

[21]. Флоровски, Г. Църквата – Предание или утопия, с. 38.

[22]. Срв. Библия, Църква, Предание, с. 22.

[23]. Вж. Пак там, с. 115.

[24]. Пак там, с. 60.

[25]. Срв. Пос. съч., с. 60.

[26]. Едно разглеждане на въпроса за Преданието в творчеството на отец Георги Флоровски може да се намери при: Трайчев, Е. Отец Георги Флоровски и неговият възглед за Свещеното Предание, с. 39-50. Публ. в: In Memoriam – Сборник в памет на прот. Георги Флоровски (1893-1979). София, 2012.

[27]. Вж. например: Коев, Т. Православен катехизис и Послание на източните патриарси за православната вяра. Фототипно издание, с.20-21.

[28]. Флоровски, Г. Библия, Църква, Предание, с. 92-93.

[29]. Пак там, с. 93.

[30]. Пак там, с. 59.

[31]. Срв. Пос съч., с. 59.

[32]. Пак там, с. 94.

[33]. Пак там, с. 94.

[34].  Пак там, с. 57.

[35]. Флоровски, Г. Творение и изкупление, с. 36.

[36]. Флоровски, Г. Библия, Църква, Предание, с. 58

[37]. Пак там, с. 59.

[38]. Пак там, с. 15.