Църквата: нейната природа и задача

Автор: протойерей Георги Флоровски

Църквата: нейната природа и задача

Съборното съзнание

Да се започне с едно формално определение за Църквата, е невъзможно. Защото, строго погледнато, не съществува такова определение, което да претендира за някаква догматическа тежест. То не може да се открие у св. отци. На Вселенските събори не се дава никакво определение. В доктриналните изложения, изготвени при различни случаи в Източно-православната църква през ХVІІ век и често, но погрешно, приемани за „символически книги“[1], отново не се дава никакво определение за Църквата, освен препратка към съответния член[2] от Символа на вярата, последвана от някои коментари. Тази липса на формални определения обаче не означава обърканост на представите или някаква неяснота на възгледите. Св. отци не се интересуват толкова от учението за Църквата, именно защото славната реалност на Църквата се открива пред техния духовен взор. Никой не определя нещо, което е самоочевидно. Това обяснява липсата на специална глава за Църквата във всички ранни изложения на християнското учение: у Ориген[3], у св. Григорий Нисийски[4], дори и у св. Йоан Дамаскин[5]. Мнозина съвременни учени, и православни и римокатолически, изказват предположението, че самата Църква все още не е определила своята същност и природа. „Die Kirche selbst hat sich bis heute noch nicht definiert“, казва Robert Grosche[6]. Някои богослови отиват още по-далече, като твърдят, че не е възможно никакво определение за Църквата[7]. Във всеки случай богословието на Църквата е още im Werden, в процес на формиране[8].

В наше време, струва ми се, човек трябва да се освободи от влиянието на съвременните богословски полемики, за да възстанови една по-широка историческа перспектива, да преоткрие истинското „съборно съзнание“, чрез което да обгърне цялостния исторически опит на Църквата в нейното пътуване през вековете. Той трябва да се върне от класната стая към богослужението на Църквата и може би да замени школската богословска изразност с образния и метафоричен език на Свещ. Писание. Самата природа на Църквата може по-скоро да се обрисува и опише, отколкото правилно да се формулира. И със сигурност това може да стане само вътре в Църквата. Навярно това описание ще бъде убедително само за тези, които са в Църквата. Тайнството се схваща само чрез вяра.

Новата реалност

Гръцкото название εκκλησια, възприето от първите християни, за да се обозначи новата реалност, в която те съзнавали, че участват, предполага и подсказва определено разбиране за това, което всъщност представлява Църквата. Възприета под очевидното влияние на Септуагинта[9], тази дума подчертава преди всичко органичната цялост на двата Завета. Християнският опит се схваща в свещената перспектива на Месианската подготовка и изпълнение (Евр. 1:1-2). По този начин се предпоставя самото богословие на историята. Църквата е истинският Израил, новият избран Божи народ, „род избран…народ свет, люде придобити“ (1 Петр. 2:9). Или по-точно тя е верният остатък, избран от неотзовалия се стар народ (в Лука 12:32 „малко стадо“ изглежда означава именно „остатък“, преустроен и изкупен, преосветен). И всички народи по земята, елини и варвари, се съединяват и присаждат към този нов Божи Народ чрез Божия призив (това е основната тема на посланията на св. ап. Павел до римляни и галатяни, срв. Еф., гл. 2).

Още в Стария Завет думата εκκλησια (гръцки превод на еврейската Qahal) поставя особено ударение на основното единство на избрания народ, разбиран като свещено цяло, и това единство се корени повече в тайната на богоизбраничеството, отколкото в някакви „естествени“ свойства. Това наблягане може да се потвърди от допълващото влияние на елинистичната употреба на думата εκκλησια, обикновено означаваща събрание на суверенното население на един град, всеобщ сбор на всички постоянни граждани. Отнесена към новото християнско съществуване, думата запазва своето традиционно значение. Църквата е и народ, и град. Особено се набляга върху органичното единство на християните.

От самото начало християнството съществува като една обща реалност, като общност. Да си християнин, просто означава да си член на общността. Никой не може да бъде християнин сам по себе си, като изолиран индивид, а само заедно с „братята“, в „сплотеност“ с тях. Unus Christianus – nullus Christianus. Личните убеждения или дори един определен начин на живот не прави някого християнин. Християнското съществуване предполага и означава съединяване, членство в общността. Тя трябва веднага и точно да се определи: в апостолската общност, т.е в общение с дванадесетте апостоли и тяхното послание. Християнската „общност“ се събира и основава от Самия Иисус „в дните на плътта Си“ (срв. Евр. 5:7) и от Него й се дава поне условно основаване чрез избора и назначението на дванадесетте апостоли, на които Той дава името (или по-точно титлата) на Негови „пратеници“ или „вестители“ (вж. Лука 6:13: „които нарече апостоли„). Защото „изпращането“ им е не само мисия, но именно и упълномощаване, за което те са облечени с „власт“ (срв. Марк 3:15; Мат. 10:1; Лука 9:1). Във всеки случай, само на дванадесетте апостоли, като определени „свидетели“ Господни (срв. Лука 24:48; Деян. 1:8), е дадено правото да опазят непрекъсваемостта и на християнското послание, и на общностния живот. Затова общението с апостолите е основен белег на първоначалната „Божия Църква“ в Йерусалим (Деян. 2:42: κοινωνια).

Християнство означава „общ живот“, живот в общение. Християните трябва да считат себе си за „братя“ (всъщност това е едно от първите им названия), като членове на една общност, здраво свързани един с друг. И затова милосърдието трябва да бъде първият белег и първото доказателство, както и символ на това братство. Имаме право да кажем: християнството е общност, община, братство, „общество“, coetus fideliuim. И наистина, като първо приблизително определение, подобно описание може да ни бъде от помощ. Но очевидно то изисква допълнително конкретизиране, тъй като в него липсва нещо съществено. Човек може да запита: на какво точно се основава и в какво се корени това единство и сплотеност на многото хора? Коя е силата, която ги обединява и ги свързва един с друг? Дали това е само социален инстинкт, някаква сила на социалната връзка, стремеж към взаимна привързаност, или някакво друго естествено привличане? Дали това единство се основава просто на единодушие, или на еднаквост на възгледите и убежденията? Накратко, християнската общност, Църквата само човешко общество, общество от хора ли е? Със сигурност ясното свидетелство на Новия Завет ни отвежда далеч отвъд този чисто човешки хоризонт. Християните са съединени не само помежду си, но преди всичко те са едно в Христа и единствено това общение с Христос прави възможно човешкото общение – в Него. Центърът на единството е Господ Иисус Христос, а силата, която осъществява и извършва единството, е Св. Дух. Християните се вграждат в това единство по божествен промисъл; чрез волята и могъществото Божии. Тяхното единство идва от горе. Те са едно само в Христос, като родени отново в Него, „вкоренени и утвърдени в Него“ (Кол. 2:7), като такива, които от един Дух са „кръстени в едно тяло“ (1Кор. 12:13). Църквата Божия е основана и изградена от Бога чрез Иисус Христос, нашия Господ: „тя е Негово собствено творение от вода и слово“. Затова тя не е човешко общество, а по-точно „Божествено общество“; не светска общност, която би била все още „от този свят“, съизмерима с други човешки групи, а свещена общност, която в същността си „не е от този свят“ (Йоан 18:36), дори не от „този век“, а от „бъдещия век“[10].

При това, Самият Христос принадлежи на тази общност не само като неин Господ и Учител, но и като неин Глава. Христос не е над или извън Църквата. Църквата е в Него. Църквата е не само общност от хора, които вярват в Христос, вървят след Него и изпълняват заповедите Му. Тя е общност от тези, които пребъдват и живеят в Него и в които Той Сам пребъдва и живее чрез Духа. Християните са отделени, „родени отново“ и претворени, дава им се не само нов начин на живот, а по-скоро нов първоизточник: новият живот в Господа чрез Духа. Те са „богоизбран народ“, „притежаван от Бога народ“. Въпросът е, че християнската общност, εκκλησια, е светотайнска общност: communio in sacris, „единство в светите дарове“, т.е. в Св. Дух или дори communio sanctorum[11] (sanctorum в среден род, а не в мъжки – вероятно това е автентичното значение на фразата). Единството на Църквата се постига чрез тайнствата: Кръщението и Евхаристията са двете „обществени тайнства“ на Църквата и в тях непрестанно се разкрива и запечатва истинското значение на християнската „сплотеност“. Или, казано дори по-категорично, тайнствата съставляват Църквата. Само в тайнствата християнската общност преминава отвъд чисто човешката мярка и става Църква. Затова „правилното извършване на тайнствата“ принадлежи на същността на Църквата (на нейната esse). Тайнствата трябва наистина да се приемат „достойно“ и поради това те не могат да се изолират и отделят от вътрешния опит и духовното отношение на вярващите. Кръщението се предхожда от покаяние и вяра. Личната връзка между един кандидат (оглашен) и неговия Господ първо трябва да се установи чрез слушане и приемане на словото, на посланието за спасението. И отново предпоставящо и необходимо условие за извършване на тайнството е клетва за вярност на Бога и Неговия Христос[12]. Оглашеният вече е „приет“ сред братята въз основа на своята вяра. И кръщелният дар се усвоява, възприема и запазва чрез вяра и преданост, чрез твърдото стоене във вярата и обещанията. И все пак тайнствата не са само знаци на изповяданата вяра, а по-скоро действени знаци на спасяващата благодат – не само символи на човешки стремеж и преданост, но видими символи на божественото действие. В тях нашето човешко съществуване се свързва, или по-скоро се въздига до Божествения живот чрез Духа – Подателя на благодатта.

Църквата в своята цялост е свещена (или осветена) общност и по този начин тя се отличава от „(мирския) свят“. Тя е Свята Църква. Св. ап. Павел очевидно използва понятията „Църква“ и „светци“ като еднозначни. Забележително е, че в Новия Завет названието „свят човек“ се употребява почти изключително в множествено число, в своя същностен смисъл светостта е общо достояние. Защото названието се отнася не към някакви човешки постижения, а означава дар, очистване и освещаване. Светостта идва от Светия, т.е. само от Бога. Да бъде свят, за човека означава да участва в Божествения живот. Светостта е достъпна за отделните хора само в общността, или по-точно в „общението на Св. Дух“[13]. „Общение на светии“ е плеоназъм[14]. Човекът може да бъде „свят“ само в общението.

По-точно казано, Месианската общност, събрана от Иисус Христос, все още не е Църква преди Неговите страдания и възкресение, преди изпращането на „обещанието на Отца“ и „обличането със сила отгоре“, „кръщението с Дух Свети“ (срв. Лука 24:49 и Деян. 1:4-5), в тайнството на Петдесетница. Преди победата на кръста, разкрита в славното възкресение, Църквата е все още sub umbraculo legis (под сянката на Закона). Тя все още е в навечерието на изпълнението. И Петдесетница се случва, за да засвидетелства и да запечата Христовата победа. „Силата отгоре“ влиза в историята. „Новият еон“ истински се разкрива и започва. А сакраменталният живот на Църквата е продължението на Петдесетница.

Слизането на Духа е върховно откровение. Веднъж и завинаги, в „страшното и необяснимо тайнство“ на Петдесетница, Духът Утешител влиза в света, където досега не е присъствал по начин, по който оттук насетне започва да живее и пребивава. В този ден, тук на земята, в света, който вече е изкупен и възсъединен с Бога чрез разпнатия и възкръснал Господ, се открива изобилен извор на жива вода. Царството идва, защото Светият Дух е Царството[15]. Но „идването“ на Духа зависи от „заминаването“ на Сина (срв. Йоан 16:7). „Друг Утешител“ слиза, за да свидетелства за Сина, за да открие Неговата слава и да запечата Неговата победа (срв. Йоан 15:26, 16:7, 14). Наистина в Светия Дух Сам прославеният Господ се връща при Своето стадо, за да бъде винаги с тях… (срв. Йоан 14:18, 28) Петдесетница е тайнственото посвещаване, кръщението на цялата Църква (срв. Деян. 1:5). Това огнено кръщение се извършва от Господа: защото Той кръщава „с Дух Свети и с огън“ (Лука 3:16; Мат. 3:3). Той изпраща Светия Дух от Отца като залог в нашите сърца. Светият Дух е дух на осиновение в Христа Иисуса, „в силата Христова“ (2 Кор. 12:9). Чрез Духа ние признаваме и приемаме, че Иисус е Господ (1 Кор. 12:3). Делото на Духа във вярващите е именно тяхното единение в Христа, тяхно кръщение в едно тяло (1 Кор. 12:13), тялото Христово. Както казва св. Атанасий[16]: „даде ни се да пием от Духа, ние пием Христос. ’Защото пиеха от духовния камък, който идеше подире им; а камъкът беше Христос’“ (Първо послание до Тмуитския епископ Серапион; срв. 1 Кор. 10:4)[17].

Чрез Духа християните са съединени с Христа, съединени са в Него, в Неговото Тяло. Едно Тяло, това на Христа: тази превъзходна аналогия, използвана от св. ап. Павел в различни контексти, описвайки тайната на християнското съществуване, в същото време е най-доброто свидетелство за съкровения опит на апостолската Църква. По никакъв начин това не е случаен образ: по-скоро това е изложение на вяра и опит. При св. ап. Павел основното ударение пада винаги върху вътрешното единство на вярващите с Господа, върху тяхното участие в Неговата пълнота. Както подчертава св. Йоан Златоуст в коментара си върху Посланието до колосяни 3:4, във всички свои писания св. Павел полага усилия да докаже, че вярващите „са в общение с Него във всички неща“ и „именно за да покаже това единство, той говори за главата и тялото“ (12 беседи върху посланието на св. ап. Павел до колосяни, 7)[18]. Твърде вероятно е терминът „тяло“ да извира от евхаристийния опит (срв. 1Кор. 10:17) и преднамерено да внушава своето сакраментално значение. Църквата Христова е едно в Евхаристията, защото Евхаристията е Самият Христос и Той сакраментално (тайнствено) пребъдва в Църквата, която е Негово тяло. Наистина Църквата е тяло, един организъм, тя е много повече от общество или корпорация. И вероятно „организъм“ е най-добрият съвременен превод на термина το σωμα, употребен от св. Павел.

Още повече, Църквата е тяло Христово и Негова „пълнота“. Тяло и пълнота (το σωμα и το πληρωμα) – тези две понятия са съотносителни и тясно свързани едно с друго в мисълта на св. Павел, едното обяснява другото: „която е Негово тяло, пълнота на Тогова, Който изпълва всичко във всичко“ (Еф. 1:23). Църквата е тяло Христово, защото тя е Негова пълнота. Св. Йоан Златоуст[19] предава св. Павловата идея точно в този смисъл. „Църквата е пълнотата на Христос така, както главата е пълнота на тялото и тялото е пълнота на главата“. Христос не е сам. “ Той приготви целият род заедно да Го последва, да се прилепи до Него, да съпътства Неговата свита“. Св. Йоан Златоуст подчертава: „Забележете как ап. Павел Го представя като нуждаещ се от всички членове. Това означава, че главата ще се изпълни само тогава, когато тялото е съвършено, когато всички ние сме най-здраво съединени и укрепени“ (24 беседи върху посланието на св. ап. Павел до ефесяни, 3)[20]. С други думи, Църквата е разширението и „пълнотата“ на св. въплъщение, или по-скоро на въплътения живот на Словото, „и вся яже о насъ бывшая: Крестъ, Гробъ, тридневное Воскресение, на небеса восхождение, одесную седение“ (Божествена Литургия на св. Йоан Златоуст, Анамнезис). Въплъщението се завършва в Църквата. И в известен смисъл, Църквата е Самият Христос, в Неговата всеобхващаща пълнота (срв. 1 Кор. 12:12). Това отъждествяване е изразено и защитено от бл. Августин[21]: „Non solum nor Christianos factos esse, sed Christum“ („Не само да станем християни, но Христос“). Защото, ако Той е главата, ние сме членовете: целият човек, Той и ние – Христос и Църквата – totus homo, ille et nos – Christus et Ecclesia. И отново: „Защото Христос не е само в главата или само в тялото, но целият Христос е в главата и тялото“ – „non enim Christus in capite et non in corpore, sed Christus totus in capite et in corpore“ (Трактати върху Евангелието според Йоан 21, 8)[22]. Този термин totus Christus се среща постоянно у бл. Августин, това е неговата основна и любима мисъл, внушена очевидно от св. Павел. „Когато говоря за християните в множествено число, аз разбирам едно в Единия Христос. Вие затова сте много, но при все това сте едно: ние сме много и сме едно“ – „cum plures Christianos appello, in uno Christo unum intelligo“ (Тълкувание на 150 псалми – Псалом 127, 3)[23]. „Защото нашият Господ Иисус не е само в Себе Си, но също и в нас“ – „Dominus enim Jesus non solum in se, sed et in nobis“ (Псалом 90, 1, 9)[24]. „Един Човек пребъдващ до края на вековете“ – „Unus homo usque ad finem saeculi extenditur“ (Псалом 85, 5)[25].

Основната идея в тези изказвания е очевидна. Християните са обединени в Христос и Той пребъдва в тях – това вътрешно единство представлява тайнството на Църквата. Тя е, така да се каже, мястото и формата на изкупителното присъствие на възкръсналия Господ в изкупения свят. „Тялото Христово е Самият Христос. Църквата е Христос, тъй като след Своето възкресение Той присъства при нас и ни среща тук, на земята“[26]. И в този смисъл може да се каже, че Христос е Църквата. „Ipse enim est Ecclesia, per sacramentum corporis sui in se … eam continens“ („Защото Той Самият е Църквата, съдържайки я в Себе Си чрез тайнството на Своето тяло“) (св. Иларий Пиктавийски. Трактат върху псалмите – Пс. 125, 6)[27], или по думите на Karl Adam: „Христос Господ е същинското Аз на Църквата“[28].

Църквата е единство на благодатния живот. Изворът на това единство се крие в тайнството на Господнята вечеря (вж. Мат. 26:26-29; Марк 14:22-25; Лука 22:14-20; 1 Кор. 11:23-29) и в тайнството на Петдесетница. И Петдесетница продължава постоянно в Църквата чрез апостолското приемство. То не е само, така да се каже, каноничният скелет на Църквата. Преди всичко, свещенството (или „йерархията“) е благодатен принцип, „служение на тайнствата“ или „божествена οικονομια„. Свещенството не е само каноническа длъжност, която принадлежи единствено на институционното здание на Църквата – по-скоро то е необходимо органично или структурно свойство, доколкото Църквата сама по себе си е тяло, организъм. Свещениците не са, така да се каже, „упълномощени длъжностни лица“ на общността, не само водачи или делегати на „множеството“, на „народа“ или на „паството“ – те действат не само in persona ecclesiae. Преди всичко, те действат in persona Christi. Те са „представители“ на Самия Христос, не на вярващите; и в тях и чрез тях Главата на тялото, единственият Първосвещеник на Новия Завет изпълнява, продължава и завършва Своето пастирско и свещеническо служение. Той Самият е единственият истински свещеник на Църквата. Всички останали са само служители на Неговите тайнства. Те стоят вместо Него пред общността – и тъкмо защото тялото е едно само в Главата, събрано и в единство чрез Него и в Него, свещенството в Църквата е преди всичко свещенство на единството. В свещенството органичното единство на тялото не само е проявено и показано, но по-скоро е вкоренено, без никакво предубеждение спрямо „равенството“ на вярващите, както „равенството“ на клетките в един организъм не се разрушава от тяхното структурно разграничаване: всички клетки са равни сами по себе си, и все пак различаващи се по своите функции, но това различие служи на единството, прави възможно това единство да стане по-обширно и по-съкровено. Единството на всяка местна община извира от единството на евхаристийната трапеза. И точно като извършващ Евхаристията свещеникът е служител и строител на църковното единство. Но има и друго, по-високо служение: да осигури вселенското и съборното единство на цялата Църква в пространството и времето. Това е служението и функцията на епископа. От една страна, епископът има властта да ръкополага, и отново това не е само юрисдикционна привилегия, а именно власт на сакраментално действие, която надвишава властта, притежавана от свещеника. Така епископът като „ръкополагащ“ е строител на църковното единство в един по-широк план. Тайната вечеря и Петдесетница са събития, неразривно свързани едно с друго. Духът Утешител слиза, когато Синът е прославен в Своята смърт и възкресение. Но все пак те са две тайнства, които не трябва да се сливат в едно. По същия начин свещениците и епископите се отличават един от друг. В епископството Петдесетница става всеобхватна и неспирна, в неразделния епископат на Църквата (episcopatus unus на св. Киприян[29]) се осигурява единството в пространството. От друга страна, чрез своя епископ или по-скоро в своя епископ всяка отделна или поместна църква се включва в съборната пълнота на Църквата, свързва се с миналото и с всички времена. В своя епископ всяка отделна църква надраства и надминава своите собствени граници и органически се свързва с останалите. Апостолското приемство е не толкова каноническа, колкото мистическа основа на църковното единство. То е нещо различно от гарант на историческата непрекъснатост или на административната зависимост. Апостолското приемство е основно средство за запазване на мистичната идентичност на тялото през вековете. Но, разбира се, свещенството никога не е отделено от тялото. То е в тялото, принадлежи на неговата структура. И даровете на това служение се дават вътре в Църквата (срв. 1 Кор. 12 гл.).

Разбирането на св. ап. Павел за тялото Христово се възприема и тълкува разнообразно от св. отци, както на Изток, така и на Запад, а след това е до известна степен забравено[30]. Крайно време е днес да се върнем към този опит на ранната Църква, който може да ни осигури стабилна основа за съвременен богословски синтез. У св. ап. Павел и на други места в Новия Завет се използват и други сравнения и метафори, но отново със същата цел и смисъл: да се подчертае вътрешното и органично единство между Христос и тези, които са Негови. Но сред всички разнообразни образи този на тялото е най-всеобхватен и внушителен, той е най-категоричният израз на основната идея[31]. Разбира се, нито една аналогия не бива да се абсолютизира. Понятието за организъм, отнесено към Църквата, има своите граници. От една страна, Църквата се състои от човешки личности, които никога не могат да се считат само за елементи или клетки на цялото, защото всяка е в пряко и непосредствено единение с Христос и Неговия Отец – личността не е пожертвана или разтворена в общото; християнската „сплотеност“ не бива да се изражда в имперсонализъм. Понятието за организма  се допълва от понятието за симфония на личностите, в която се отразява тайната на Св. Троица (срв. Йоан 17:21, 23); и това е сърцевината на термина „съборност“[32]. Това е основната причина да предпочитаме христологическата ориентация в богословието на Църквата пред пневматологическата[33]. Защото, от друга страна, Църквата като цялост има свой личностен център единствено в Христос, тя не е въплъщение на Св. Дух, нито е само общност на Духа, а е именно тяло на Христос, въплътения Господ. Това ни предпазва от имперсонализъм без да ни ангажира с някаква хуманистична персонификация. Христос Господ е единственият Глава и Учител на Църквата, „върху Който цялото здание, стройно сглобено, възраства в храм свет чрез Господа, върху Който и вие се съзиждате в жилище Божие чрез Духа“ (Еф. 2:21, 22).

Христологията на Църквата не ни води към мъгливи и безплодни спекулации или мечтателен мистицизъм. Напротив, тя осигурява единствената здрава и твърда основа за истинско богословско изследване. По този начин учението на Църквата намира своето истинско и органично място в общата схема на Божественото домостроителство на спасението. Защото ние наистина трябва все още да търсим един изчерпателен поглед към тайната на нашето спасение, на спасението на света.

Трябва да се направи едно последно различаване. Църквата е все още in statu viae (на път), макар и да е вече in statu patriae (в отечеството). Тя има, така да се каже, двоен живот, „и на небето, и на земята“ (срв. бл. Августин. Трактати върху Евангелието според Йоан 124, 5)[34]. Църквата е видимо историческо общество и в същото време тяло Христово. Тя едновременно е Църква на изкупените и Църква на каещите се грешници. На историческото ниво все още не е достигната последната цел. Но основната реалност е открита и проявена. Тя вече е наблизо, наистина достъпна, въпреки историческото несъвършенство, дори и във временни форми. Защото Църквата е сакраментално общество. Сакраментално означава ни повече, ни по-малко „есхатологично„. Το εσχατον не означава преди всичко последно в темпоралната последователност от събития; то по-скоро означава най-последно (решаващо); и най-последното се е разкрило вътре в напрежението на историческите случки и събития. Това, което „не е от този свят“, е тук „в този свят“, като не премахва този свят, а му дава нов смисъл и нова ценност, така да се каже, „преоценявайки“ света. Наистина, това е само предвкусване, „символ“ на окончателното съвършенство. Духът пребивава в Църквата. Това е тайната на Църквата: видимото „общество“ от слаби хора е организъм на Божествената благодат[35].

Новото творение

Основна задача на историческата Църква е проповедта за „бъдещия“ век. Църквата свидетелства за новия живот, открит и проявен в Христос Иисус, Господ и Спасител. Това тя прави и на думи, и на дело. Истинското проповядване на евангелието ще бъде именно оделотворяването на този нов живот: да се покаже вярата чрез дела (ср. Мат. 5:16).

Църквата е нещо повече от общество на проповедници, учително общество или мисионерски комитет. Тя не само трябва да прикани човеците, но също и да ги въведе в този нов живот, за който свидетелства. Наистина тя е мисионерско тяло и нейното мисионерско поле е целият свят. Но целта на тази мисионерска дейност не е само да преподаде на човеците определени убеждения и идеи, дори не да им наложи определена дисциплина или ръководство за живот, а преди всичко да ги въведе в новата реалност, да ги обърне, да ги доведе чрез тяхната вяра и покаяние до Самия Христос; те трябва да се родят отново в Него от вода и Дух. Така служението на Словото се завършва в служението на тайнствата.

„Обръщането“ е ново начало, но то е само начало, което трябва да се последва от дълъг процес на израстване. Църквата трябва да устрои новия живот на обърналите се. Тя трябва, така да се каже, да прояви новия модел на съществуване, новия начин на живот, живот на „бъдещия век“. Църквата е тук, в този свят, за негово спасение. Но точно поради тази причина тя трябва да се противопостави и да се откаже от „този“ свят. Бог изисква целия човек и Църквата свидетелства за това „тоталитарно“ (неограничено) Божие изискване, открило се в Христос. Християнинът е „ново творение“. Затова той не може да намери за себе си постоянно място в границите на „стария свят“. В този смисъл християнското поведение винаги е, така да се каже, революционно, що се отнася до „стария ред“ на „този свят“. Бидейки „не от този свят“, Христовата Църква „в този свят“ може да съществува само в постоянно противостоене, дори ако само изисква реформиране на съществуващия ред. Във всеки случай промяната трябва да бъде радикална и пълна.

Исторически антиномии

Историческите неуспехи на Църквата не затъмняват безусловния и решителен характер на нейното предизвикателство, с което тя е обвързана чрез самата си есхатологична природа, постоянно предизвикваща себе си. Историческият живот и задача на Църквата са антиномия и тази антиномия никога не може да се реши или да се преодолее на историческо ниво. Тя по-скоро е загатване за онова, което „ще дойде“ в бъдеще. Антиномията се корени в практическата алтернатива, с която Църквата се сблъсква от самото начало на своето историческо пътуване. Или Църквата е основана като едно затворено и „тоталитарно“ общество, стремящо се да удовлетвори всички нужди на вярващите, и „временни“ и „духовни“, без да обръща внимание на съществуващия ред и без да дава нищо на външния свят – това би било цялостно отделяне от света, крайно изолиране от него и радикално отричане на всеки външен авторитет. Или Църквата може да се заеме с една всеобхватна християнизация на света, подчинявайки целия живот на християнските правила и власт, да реформира и реорганизира светския живот върху християнски принципи, да построи Християнска държава. В историята на Църквата можем да проследим и двете решения: оттегляне в пустинята и изграждане на Християнската империя. Първото се оделотворява не само в монашеството от различни направления, но и в много други християнски групи и деноминации. Второто е основната насока, поета от християните и на Изток, и на Запад, довела до въздигането на войнствения секуларизъм, но дори и в наши дни това решение не губи влиянието си сред мнозина. Като цяло обаче и двете решения се оказват неуспешни. Човек трябва да осъзнае реалността на техния общ проблем и истинността на тяхната обща цел. Християнството не е индивидуалистична религия и не се грижи само за „спасението на душата“. Християнството е Църква[36], т.е. общност, новият Божи народ, който основава общия си живот върху своите специфични принципи. И този живот не може да се разделя на отдели, някои от които да се ръководят от други, разнородни принципи. Духовното ръководство на Църквата едва ли може да се ограничи от случайно ръководство, дадено на отделни личности или на групи, живеещи в крайно несъответни на Църквата условия. Преди всичко трябва да се постави под въпрос законността на тези условия. Задачата на пълното претворяване и преоформяне на цялата тъкан на човешкия живот не може и не трябва да се отменя или отклонява. Човек не може да служи на двама господари и двойнствената преданост е слабо решение. Тук гореспоменатата алтернатива неизбежно влиза в употреба – всичко друго би било само открит компромис или ограничаване на крайните и следователно цялостни претенции. Или християните трябва да излязат от света, където съществува и друг господар освен Христос (независимо какво име носи този господар: кесар, мамон или някакво друго) и където ръководството и целта на живота са различни от тези, посочени в евангелието – да излязат и да поставят начало на едно отделно общество. Или, отново, християните трябва да преобразят външния свят, да го превърнат в Божие Царство, да въведат евангелските принципи в светското законодателство.

Съществува вътрешна последователност и в двете програми. И затова разделянето на двата пътя става неизбежно. Християните изглежда са заставени да поемат по различни пътища. Единството на християнската задача е разрушено. В Църквата се въздига една вътрешна схизма: противоестествено разделение между монасите (или елита на посветените) и християните в света (включително и клира), което е далеч по-опасно от „клерикализацията“ на Църквата. В краен случай обаче то е само симптом на една основна антиномия. Просто проблемът няма историческо разрешение. Истинското решение ще надхвърли историята, то принадлежи на „бъдещия век“. В този век, в исторически план, не може да се даде никакъв органически принцип, а само такъв, който има направляващ характер: принципа на разграничаването, а не на изграждането.

Защото всяка от двете програми е вътрешно противоречива. Съществува присъщо сектантско изкушение в първата: „съборният“ и вселенски характер на християнското послание и цел тук най-малко се затъмнява и често преднамерено отрича, светът просто е вън от зрителното поле. И всички опити за пряка християнизация на света, под маската на християнска държава или империя, водят само до повече или по-малко остра секуларизация на самото християнство[37].

Днес никой не счита за възможно всички да се обърнат в едно всеобхватно монашество, нито да се постигне една истински християнска, вселенска държава. Църквата остава „в света“ като разнородно тяло и напрежението е по-силно от когато и да било; сложността на ситуацията по болезнен начин се преживява от всеки в Църквата. Практическа програма за настоящия век може да се извлече само от възстановеното разбиране за природата и същността на Църквата. И провалът на всички утопични очаквания не може да затъмни християнската надежда: Царят дойде – Господ Иисус, и Царството Му се приближи.

Из „Библия, Църква, Предание“, стр. 71-90

Бележка: В pravoslavieto.com отдавна е качена тази разработка на отец Флоровски, като за източник е посочен първият том от издадените съчинения на отеца на български. Обаче сравненен с последния каченият на pravoslavieto.com текст изпуска думи и/или изречения, а също и бележките под черта, като същевременно някъде са добавени думи, които липсват в първия том.

---

[1] Израз със западен произход, влязъл в употреба от времето на Реформацията. За православното разбиране по въпроса за „символи­чески книги“ и „символически текстове“ вж. по-подробно у архиеп. Василий (Кривошеин). Символические тексты в Православной Церкви. – Богословские труды, 4, 1968, М.; в Интернет: http://beseda.mscom.ru/ library (бел. прев. ).

[2] Девети член на Символа на вярата гласи: „ Вярвам в една, свята, съборна и апостолска Църква“. (Бел. прев.)

[3] Има се предвид съчинението на За началата (PG 11, 111-414). Ориген (ок. 185-254?) е бележит църковен писател, представител на Александрийската школа, който пръв прави опит за систематизация на християнското учение, но с категориите на елинската мисъл. В много пунктове неговото учение се отклонило от християнското От­кровение, а т. нар. „оригенизъм“ смущавал богословието и живота на Църквата векове след смъртта му. Затова той е осъден като еретик на поместния събор в Константинопол през 543 г., а на V Вселенски съ­бор през 553 г. тази присъда е потвърдена. За него вж. повече у Боло­тов, В. Учение Оригена о Святой Троице. СПб., 1878; Петров, Η. Сочине­ние Оригена ,, О началах“ – историко-критический очерк. Новосибирск, 1993; Цоневски, Ил. Патрология. С., 1986, с. 146-157; Мейендорф, И. Введение в святоотеческое богословие. Минск, 2001, с. 89-116 (Бел. прев.)

[4] Голямо катехизическо слово (PG 45, 9-106) на св. Григорий Нисийски (ок. 335-394 г.) – един от тримата св. отци – кападокийци, с изключителен принос в развитието на постникейската богословска мисъл. За него вж. Несмелов, В. Догматическая система св. Григория Нисского. СПб., 2000; Петев, И. Гносеологическите възгледи на кападокийските светители: Василий Велики, Григорий Богослов и Григорий Нисийски. Във: Вяра и живот. ВТ, 1994; Лурье, В. Μ. Послесловие к Св. Григорий Нисский. Об устроении человека. СПб., 2000, с. 185-220; Фло­ровски, Г. Източните отци от IV век Изд. Тавор, с. 188-285; Цоневски. Патрология, с. 276-292; Мейндорф. Введение .., с. 189-207. (Бел. прев.)

[5] Точно изложение на православната вяра (PG 94, 789-1228) на св. Йоан Дамаскин (ок. 675-749) – св. отец на Православната църква, из­вестен преди всичко като защитник на иконопочитанието и църковен химнограф. За него вж. Флоровски, Г. Източните отци от V–VII век, с. 321-360; Цоневски. Патрология, с. 459-465; Мейндорф. Введение. .., с. 328-334; Богородский, Η. Учение св Иоанна Дамаскина об исхождение Св. Духа. СПб., 1879. Класически труд по темата за иконопочитанието е: Успенски, Л. Богословие на иконата. С., 2001. (Бел. прев.)

[6] Grosche, R. Pilgernde Kirche. Freiburg im Breisgau, 1938, S 27.

[7] Bulgakov, S. The Orthodox Church. 1935, p. 12; Zankow, S. Das Orthodoxe Christentum des Ostens. Berlin 1928, S. 65; English translation by Dr. Lowrie, 1929, p. 6gf. (Тук о. Флоровски цитира прот. Сергий Булгаков, виден представител на руската религиозно-философска ми­съл през XX век, и проф. протопрезв. Стефан Цанков, един от основа­телите на Богословския факултет при Софийския университет. Посо­чената от автора книга на о. Булгаков излезе на български език през 1994 г. под заглавие Православието (Очерци върху учението на Правос­лавната църква), а въпросното твърдение, касаещо определението за Църквата, е изложено на с. 27-28 на това издание – бел. прев.)

[8] Вж. Koster, Μ. D. Ecclesiologie im Werden. Paderborn, 1940.

[9] Septuaginta – гръцкият превод на Свещ. Писание на Стария Завет, направен през III в. пр. Хр. от 70-те тълковници по молба на александрийската юдейска диаспора (Бел. прев.)

[10] В 12-ия член от Символа на вярата християните изповядват очакването си на „живота в бъдещия век“, т.е. вечния живот в обще­ние с Троичния Бог. Образът на това пълно богообщение човек е в състояние да постигне още в земния си живот – в Църквата, където щедро му се дарява божествената благодат. (Бел. прев.)

[11] Вж. бел. 29 на Съборността на Църквата в този том. (Бел. прев.)

[12] Първото значение на думата sacramentum било точно „военна клетва“.

[13] В началото на Евхаристийння канон на св. Литургия свещеникът се обръща към вярващите с думите: „Благодатъ Господа нашего Иисуса Христа и люби Бога и Отца и причастие Светаго Духа буди со всеми вами“.Тук авторът визира точно това благословение от св. Литургия, когато говори за „общението на Св. Дух“. (Бел. прев.)

[14] Плеоназъм – повторение на близки или еднакви по значение думи, най-често съчетания, в които една от думите обхваща и значението на другата (Речник на чуждите думи в български с илюстрации и приложения, Елпис, 1995). О. Флоровски има предвид, че в случая думите „общение“ и „светии“ са с едно и също значение (Бел прев.)

[15] Срв. св Григорий Нисийски. За Господнята молитва. Трета беседа (PG 44, 115f.-1160).

[16] За него вж. бел. 6 на Изгубеното библейско съзнание. (Бел прев.)

[17] Ημείς πάντες εν Πνεύμα εποτίσθημεν. Τό δε Πνεύμα ποτιζόμενον, τον Χριστόν πίνομεν. „Επινον γάρ εκ πνευματικής ακολουθούσης πέτρας ή δέ πέτρα ήν ό Χριστός. (PG 26, 576)

[18] PG 62, 375.

[19] Вж. бел. 3 на Откровение и тълкуване в този том. (Бел. прев.)

[20] PG, 62, 29.

[21] Вж. бел. 5 на Изгубеното библейско съзнание. (Бел. прев.)

[22] PL, t. 35, 1568; срв. Йоан Златоуст. 44 беседи върху Първото послание па св. an. Павел до коринтяни, 30 (PG 61, 279-283).

[23] PL, 37, 1679.

[24] PL 37, 1157.

[25] PL, 37, 1083.

[26] Nygren, A. Corpus Christi. – In: En Bok om Kyrkan, av Svenska teologer. Lund, 1943, p. 20.

[27] PL 9, 688.

[28] Adam, K. Das Wesen Katholizisimus. 41927, S. 24.

[29] Св. Киприян Картагенски (ок. 200-258 г.) – бележит западен църковен отец и писател, чийто основен принос в църковното Преда­ние е неговата еклезиология. За него вж. Цоневски. Патрология, с. 181- 192; Същият. Се. Kunpuян Картагенски – възглед за Църквата, С., 1941; Мейендорф. Введение…, с. 60-78. (Бел. прев.)

[30] Вж Mersch, Е. Les Corps Mystique du Christ, Etudes dе Theologie Historique, 2 vols., 2nd edition, Louvain, 1936.

[31] Образът на Невестата и нейния мистичен брак с Христос (Еф. 5:23 сл.) изразява вътрешното единство. Дори образът на зданието, построено от много камъни, с крайъгълен камък – Христос (Еф. 2:20 сл.; 1 Петр. 2:6) клони към същата цел: мнозина стават едно и кулата изглежда като построена от един камък (срв. Ерм. Пастир, Видения 3, 2, 6, 8). И отново „ Божият народ“ следва да се счита за едно органично цяло. Няма смисъл да се обезпокояваме от използваната разнообразна лексика. Основната идея и съдържание очевидно са еднакви във всички случаи.

[32] Вж. статията Съборността на Църквата в този том.

[33] Както е у А. С. Хомяков или в Мьолеровото съчинение Die Einheit in der Kirche.

[34] PL 35.

[35] Вж. есето на Хомяков, А. С. On the Church. English translation by W J. Birkbeck, Russia and the English Church, first published 1895, ch. XXIII, pp. 193-222.

[36] Вж. по тази тема изключително ценното съчинение на свещмчк. архиеп. Иларион (Троицки). Христианство нет без Церкви. Монреал, 1986. (Бел. прев.)

[37] По-подробно вж. Florovsky, G. The Antinomies of Christian His­tory.