//
you're reading...
Библеистика, Библия. Църква. Предание, Богословие, Догматическо богословие, Е-книги

Откровение и тълкуване


2Автор: протойерей Георги Флоровски

Глава III

Откровение и тълкуване

Та какво, ако някои не са повярвали? Нима неверието им ще унищожи Божията вярност? (Рим. 3:3)

Послание и свидетелство

Какво е Библията? Не е ли книга в реда на другите книги, достъпна и разбираема за всеки случаен чита­тел, който, предполага се, трябва да схване веднага ней­ния точен смисъл? Не, по-скоро това е свещена книга, предназначена за вярващи. Разбира се, и свещената кни­га може да бъде четена от всеки просто „като литера­турно произведение“. Но това е доста неуместно за на­шата непосредствена цел. Сега говорим не за текста, а за посланието. Св. Иларий Пиктавийски[1] се изразява многозначително: Scriptura est non поп in legendo, sed in intelligendo (Писанието не е в четенето, а в разбиране­то). Има ли в Библията, взета като цяло, като една кни­га, някакво определено послание? И до кого това пос­лание е адресирано, ако е адресирано до някого? До ли­ца, които имат правото да разбират книгата и да обяс­няват нейното послание? Или до общината и до лицата в нея, само доколкото те са членове на тази община?

Какъвто и да е произходът на отделни документи, включени в Библията, очевидно е, че книгата като цяло е творение на общината – отначало на старозаветния Израил, след това на християнската Църква. Библията не е събрание от всевъзможни исторически, законодателни и религиозни съчинения, а подбор на някои, санкционирани и засвидетелствани от употребата (преди всичко богослужебна) в общината, а след това и фор­мално – от авторитета на Църквата. А има и някои определени цели, чрез които този „подбор“ е ръководен и контролиран. „И много други чудеса направи Иисус пред учениците Си, за които не е писано в тая книга. А това е написано, за да повярвате, че Иисус е Христос, Син Божий, и като вярвате, да имате живот в Неговото име“ (Йоан 20:30-31). Същото се отнася, повече или по-малко, до цялата Библия. Някои писания са подбрани, редактирани, събрани и свързани заедно, а след това поверени на вярващите, на народа като верен израз на божественото послание. Писанието е божествено, то идва от Бога, то е слово Божие. Но именно общината от вярващи потвърждава изреченото слово и свидетел­ства за неговата истинност. Свещеният характер на Библията е удостоверен чрез вяра. Библията като кни­га е съставена в общината и е предназначена главно за нейно наставление. Книгата и Църквата не могат да бъ­дат разделени. Книгата и Заветът принадлежат един на друг, а Заветът („договор, съглашение“) се сключва с хората. Именно на народа на Завета е поверено Слово­то Божие при старозаветния Израил (Рим. 3:2), сега Цър­квата на въплътилото се Слово пази посланието за Цар­ството. Библията е истинно Слово Божие, но книгата остава вярна на свидетелството на Църквата. Канонът на Библията очевидно е установен и потвърден от Цър­квата.

Обаче не трябва да се забравя мисионерската за­дача на Новия Завет. „Апостолската проповед“, въп­лътена и увековечена в него, има две цели: наставлени­ето на вярващите и обръщането на света. Следовател­но Новият Завет не е книга на общината в същия изключителен смисъл, както старозаветното Писание. Все пак той е мисионерска книга. Въпреки това той не е по-малко ограден от външните. Характерно е отношение­то на Тертулиан[2] към Писанието. Той се отказал да спо­ри с еретиците върху трудни места в Библията. Писа­нията принадлежат на Църквата. Позоваването от стра­на на еретиците на тях е незаконно. Те нямат право на чужда собственост. Такъв е неговият главен аргумент в знаменития трактат: De praescriptione haereticorum (3а давността против еретиците). Невярващият няма дос­тъп до посланието, просто защото той не го „приема“. За него в Библията няма никакво „послание“.

Не е случайно, че разнообразната антология от пи­сания, съставени в различно време и от различни писа­тели, постепенно започват да разглеждат като една кни­га. Τά βιβλία е, разбира се, мн. число, но Библия, несъм­нено, е единствено. Писанията са действително едно Свещ. Писание. И в целия разказ се проследява една главна тема и едно главно послание, защото има раз­каз. Дори повече, самата Библия е този разказ, разка­зът за Божиите действия над Неговия избран народ. Биб­лията свидетелства преди всичко за Божиите действия и велики дела, Magnalia Dei. Процесът е започнат от Бога. Има начало и край, който е и цел. Има начален момент: съзиждащото Божие Слово – „В начало“ (Бит. 1:1). А ще има и край: „да, ида скоро“ (Откр. 22:20). Има един съставен и въпреки това единствен разказ от Битие до Откровение. И този разказ е история. Има про­цес, лежащ между тези две крайни точки. И този процес има определена посока. Има крайна цел, очаква се пос­леден завършек. Всеки конкретен момент е поставен в съотношение с двете граници и така има свое точно и неповторимо място вътре в цялото. Следователно, ни­то едно събитие не може да бъде разбрано откъснато от целия контекст и перспектива.

Бог говори „много пъти и по много начини“ (Евр. 1:1). Той открива Себе Си в продължение на векове, не един път, а постоянно, непрестанно. Той води Своя на­род от истина към истина. Има етапи в Неговото Отк­ровение: per incrementa (на възрастване). Това разнооб­разие и различност не трябва да бъде незачитане или пренебрегвано. Все пак това е винаги един и същ Бог, и Неговото основно послание е винаги едно и също. Имен­но тъждествеността на това послание придава на раз­личните писания, въпреки цялото тяхно многообразие, истинско единство. Различни текстове са включени в книгата. Църквата се противопоставя на всички опити да се превърнат четирите различаващи се евангелия в едно синтетично четириевангелие – в диа-тесарон, въп­реки трудностите с „евангелските противоречия“ (кои­то се опитва да реши бл. Августин). Тези четири еван­гелия, достатъчно добре и може би в по-конкретна фор­ма, отколкото всяка компилация, съхраняват единст­вото на посланието.

Библията е книга за Бога. Но библейският Бог не е Deus absconditus (скрит, таен Бог), а Deus revelatus (от­криващ се Бог). Бог се явява и открива Себе Си. Бог влиза в човешкия живот. И Библията не е просто чо­вешко свидетелство за тези божествени явявания и де­ла. Тя самата е богоявление. Тя носи в себе си божествено послание. Самите Божии дела са послание. Следо­вателно не е нужно да бягаме от времето или история­та, за да срещнем Бога. Защото Бог среща човека в историята, т.е. сред хората, в човешкото всекидневие. Ис­торията принадлежи на Бога и Бог влиза в човешката история. Библията е дълбоко историческа: тя е свиде­телство за божествените действия, не толкова за Бо­жии вечни тайни, а самите тези тайни се разкриват са­мо чрез историята. „Бога никой никога не е видял. Единородният Син, Който е в недрата на Отца, Той Го обясни“ (Йоан 1:18). И Той Го явява, като влиза в историята чрез Своето свято Въплъщение. Така историческата рам­ка на Откровението не е нещо, което трябва да бъде премахнато. Не е нужно да се отделя разкритата исти­на от рамката, в която става Откровението. Такова от­деляне непоправимо ще изопачи нейния облик. Защото Истината не е идея, а Личност, Самият въплътил се Гос­под.

В Библията ни прави впечатление близостта на от­ношението на Бога с човека и на човека с Бога. Това е близост на Завета, близост на избор и осиновление. И тази близост достига най-високата си точка във Въплъщението. „Бог изпрати Своя Син (Единороден), Който се роди от жена и се подчини на закона“ (Гал. 4:4). В Библията ние виждаме не само Бога, но и човека. Това е Откровението на Бога, но Бог ни открива и Своето отношение към човека. Бог се открива на човека, „явя­ва“ му се, „говори“ и общува с него и при това показва на хората тайния смисъл на тяхното съществуване и крайната цел  на живота. Ние виждаме как Бог низхожда към човека и му се открива, и виждаме как човек среща Бога – не само слуша Неговия глас, но и отгова­ря. Ние чуваме в Библията не само гласа на Бога, но и гласа на човека, който Му отговаря – с думи на молит­ва, благодарение и прослава, благоговение и любов, тъга и разкаяние, възторг, надежда и отчаяние. Заветът се сключва от двама – Бог и човек, и двамата участват в тайната на истинската богочовешка среща, която е опи­сана и засвидетелствана в историята на Завета. В тай­ната на словото Божие влиза и откликът на човека. То­ва не е монолог на Бога – по-скоро диалог, където гово­рят и Бог, и човек. Молитвите и призивите на благочес­тивия псалмопевец са също слово Божие. Бог желае, очаква и иска от човека отговор и отклик. За това Той се открива на човека и говори с него. Той очаква, че човек ще се обърне към Него. Той сключва Завет със синовете човешки. Все пак това низхождане към чове­ка не намалява Божието всемогъщество и трансцендентност. Бог „живее в непристъпна светлина“ (1 Тим. 6:16). Но тази светлина „просветява всеки човек, идващ на света“ (Йоан 1:9). В това се състои тайната или „парадоксът“ на Откровението.

Откровението е историята на Завета. Записаното Откровение, т. е. Свещ. Писание, е преди всичко исто­рия. Закон и пророци, псалми и пророчества – всичко е включено и вплетено в живата историческа тъкан. От­кровението не е само съвкупност от божествени предс­казания. То е главно съвкупността от божествените де­ла; може да се каже, че Откровението е пътят на Бога в историята. И връхната точка е достигната, когато Сам Бог завинаги влиза в историята: когато Словото се въплъщава и „става човек“. От друга страна, книгата на  Откровението е също книга за съдбата на човечеството. Преди всичко това е книга, която разказва за сътво­рението, грехопадението и спасението на човека. Това е история на спасението и следователно човек е орга­нична част от тази история. Тя ни показва човека в не­говото послушание и в неговото упорито непокорство, в неговото падение и в неговото изправяне. И всички човешки съдби, като във фокус, са събрани в съдбата на стария и новия Израил, избрания народ Божи, народ, принадлежащ само на Бога. Този избор е особено важен. Един народ е избран, отделен от всички останали и превърнат в свещен оазис сред човешкото безредие. Са­мо с един народ на земята Бог сключва Завет, само на един народ Бог дава Своя свещен закон. Само тук е съз­дадено истинско свещенство, макар и предобразно. Са­мо тук се появяват истински пророци, които говорят слова, вдъхновени от Божия Дух. Това е скрит свещен център на света, оазис, допуснат от Божията благост, сред падналия, греховен, изгубен и неизкупен свят. Всич­ко това не са просто слова, а истинската сърцевина на библейското послание. И всичко това е от Бога, тук ня­ма никакви човешки заслуги или достижения. И всичко това е за човека, „заради нас човеците и заради нашето спасение“. Всички милости, дадени на старозаветния Израил, са насочени към крайната цел за всеобщото спасение: „защото спасението е от иудеите“ (Йоан 4:22). Изкуплението обхваща всички, но се осъществява са­мо чрез отбор, отделяне и обособяване. Сред човешко­то падение и гибел Бог издигнал свещен оазис. Църква­та е такъв тих оазис, обособен, но не изваден от света. Защото този оазис не е само прибежище или подслон, а и крепост, опора на Бога.

В библейския разказ има център или решителен мо­мент в хода на временните събития. Това е начало вът­ре в процеса; но то не разкъсва историята на части, а по-скоро и придава завършеност и единство. Граница­та между двата Завета утвърждава единството на биб­лейското Откровение. Двата Завета не трябва да се смес­ват, необходимо е внимателно да се различават. Въпреки това те са неразривно свързани не само като две сис­теми, но преди всичко в Личността на Христос. Иисус Христос принадлежи и на двата Завета. Той изпълнява древните обетования, но със самото изпълнение на „Закона и пророците“ започва нова ера и става изпълни­тел на двата Завета, т.е. на цялото. Той е сърцето на Библията, защото Той е ή αρχή – началото и o τέλος – краят. Но тайнственото единство на началото, средата и края не разрушава реалността на времето – напро­тив, придава на историческия процес истинска реалност и дълбок смисъл. Няма повече поредици от случки – ис­торията напълват събития и достижения; новото, което никога не е съществувало, настъпва в мир. „Ето, всич­ко ново творя“ (Откр. 21:5).

В края на краищата целият Стар Завет трябва да бъде разглеждан като „Книга за живота на Иисуса Хрис­та, Син Давидов, Син Авраамов“ (Мат. 1:1). Това е пе­риод на обещания и очаквания, време на съглашения и пророчества. Целият разказ е пророчески или „предобразен“, пророчески символ, говорещ за наближаващото изпълнение. Днес времето на очакванията е приклю­чило. Обещанието е изпълнено. Господ е дошъл на земя­та. И Той дошъл, за да пребивава сред Своя народ завинаги. Историята на кръвта и плътта е приключена. Започва историята на Духа: „благодатта и истината произлезе чрез Иисуса Христа“ (Йоан 1:17). Но новото не зачертва старото – Vetus Testamentum in Novo patet (Старият Завет се разкрива в Новия). А patet буквално означава: открива се, започва се, изпълнява се. Следователно книгите на евреите са свещени и за новия Хрис­тов Израил – те не трябва да се отхвърлят или отблъск­ват. Те също разказват за спасението, Magnalia Dei. Те също свидетелстват за Христа. Те трябва да се четат в Църквата като книги на свещената история, а не да бъ­дат превръщани в сборници с цитати (loci theologici) или с назидателни притчи. Пророчествата са изпълнени и законът е надвишен от благодатта. Но нищо не изчез­ва. В свещената история „миналото“ не е просто „пре­минало“ или „било“, а преди всичко това, което се е сбъднало и изпълнило. „Изпълнението“ е основна кате­гория в Откровението. Това, което веднъж е станало свещено, завинаги остава свещено и свято. То е беляза­но с печата на Духа. И Духът както преди живее в сло­вата, някога вдъхновени от Него. Истина е може би, че в Църквата и за нас Старият Завет не е повече от кни­га; защото Законът и Пророците са надвишени от Еван­гелието. Новият Завет е, разбира се, повече от книга. Ние самите принадлежим на Новия Завет. Ние сме на­родът на Новия Завет. Поради тази причина в Стария Завет ние получаваме Откровението преди всичко ка­то слово: ние свидетелстваме за Духа, „който е гово­рил чрез пророците“. А в Новия Завет Бог говори с нас чрез Своя Син и ние сме призвани не само да слушаме, но и да виждаме. „Което сме видели и чули, ви възвес­тяваме“ (1 Йоан. 1:3). Освен това ние сме призвани да бъдем „в Христа“.

Пълнотата на Откровението е Иисус Христос. И Новият Завет е история не по-малко от Стария: еван­гелската история на въплътилото се Слово, началото на историята на Църквата, както и апокалиптичните пророчества. Евангелието е история. Изворът и основата на християнската вяра и надежда са исторически събития. Основата на Новия Завет не е само речи, поу­чения и заповеди, а и факти, събития, дела. От самото начало, от първия ден на Петдесетница, когато св. апос­тол Петър като очевидец (Деян. 2:32: „на което всички ние сме свидетели“) свидетелства за изпълнението на спасението във Възкръсналия Господ, апостолската про­повед носи ярко изразен исторически характер. Църк­вата остава вярна на това историческо свидетелство. Всичко, в което ние вярваме, има историческа струк­тура и е изразено в събития. Това е също свещена исто­рия. Тайната на Христа и това, че „в Него телесно обитава всичката пълнота на Божеството“ (Кол. 2:9), не трябва да се разбира единствено според земната перс­пектива, тя има и друго измерение. Но историческите граници не се заличават, замъгляват: в свещения образ са ясно видими исторически черти. Апостолската про­повед е преди всичко разказ, повествование за това, което се случило наистина, hic et nunc (тук и сега). Но става нещо ново и необикновено: „Словото стана плът“ (Йоан 1:14). Разбира се, Въплъщението, Възкресението, Възнесението са исторически факти не в същия смисъл или на същото ниво, както събитията от нашето ежед­невие. Но от това те са не по-малко исторични, не по-малко реални. Напротив, те дори са повече исторични – те са истинно събитийни. Очевидно е, че в тях можем да се уверим единствено благодарение на вярата. Но това не ги изважда от историческия контекст. Вярата само открива ново измерение, приема историческото съби­тие в неговата пълна дълбочина, пълна и неопровержи­ма реалност. Евангелистите и апостолите не са хронис­ти. В тяхната задача не влиза да описват живота на Иисус, ден след ден, година по година. Те говорят за Него­вия живот и дела, само за да съхранят за нас Неговия образ: исторически, но в същото време и божествен образ. Това не е портрет, а по-скоро икона; но историческа икона, образ на Въплътилия се Господ. Вярата не създава нови ценности; тя открива една непреходна. Самата вяра е нещо като видение, „разкриване на онова, що се не вижда“ [Евр. 11:1,св. Йоан Златоуст[3] обяснява „έλεγχος   (доказателство) като οψις (зрение)]. „Невидимото“ е не по-малко, дори по-реално, от „видимото“ „И никой не може да нарече Иисуса Господ, освен чрез Духа Светаго“ (1 Кор. 12:3). Това означава, че само чрез духовния опит може да се разбере евангелието в цялата негова пълнота и дълбочина. Но откритото чрез вяра е дадено наистина. Евангелията са написани в Църк­вата. Те свидетелстват за Църквата. Те са свидетелст­ва за църковния опит и вяра. Но от това те не преста­ват да бъдат исторически повествования и свидетелст­во за това, което действително е станало в пространст­вото и времето. Ако „чрез вяра“ ние откриваме много повече от това, което можем да постигнем „чрез сети­вата“, това само доказва пълната несъстоятелност на „сетивата“ в познанието на духовния свят. Защото ве­ликото дело на Бога Изкупител, Неговото решително нахлуване в хода на историческите събития, стана на­истина. Не трябва да разделяме „събитието“ и „негово­то значение“- и едното, и другото ни е дадено в дейст­вителност.

Откровението се съхранява в Църквата. Следова­телно тя е истинският и главен негов тълкувател. То е защитено и подсилено от писмени слова; защитено, но не обяснено. Човешките думи са не повече от знаци. Оживява ги свидетелството на Духа. Тук имам пред­вид не отделни хора, внезапно озарени от Св. Дух, а преди всичко неотслабващата помощ на Духа, дадена на Църквата, която е „стълб и крепило на истината“ (1 Тим. 3:15). Свещ. Писание се нуждае от тълкуване. Неговата същност е не в словата, а в посланието. А Цър­квата е определена от Бога вечна свидетелка за истин­ността и значението на посланието, защото тя самата принадлежи на Откровението като Тяло на Въплътилия се Господ. Проповедта на евангелието, произнасянето на словото Божие е несъмнено самата същност на Църквата. Църквата остава вярна на неговото свидетелст­во и доказателство. Но това свидетелство не е само ука­зание за миналото, не само възпоменание, но и откриване отново и отново на посланието, някога дадено на светиите и оттогава насетне съхранявано чрез вяра. Ос­вен това в живота на Църквата посланието постоянно се пресъздава. Сам Христос, като Изкупител и Глава на Своето Тяло, вечно живее в Църквата и продължава делото на изкупление. Спасението в Църквата не само се възвестява и провъзгласява, а и се случва отново и отново. Свещената история продължава. Бог отново из­вършва велики дела. Magnalia Dei не са ограничени от миналото; те продължават в Църквата и чрез Църква­та в света. Самата Църква е неотделима част от новозаветното послание. Църквата е част от откровението – историята на „целия Христос“ (totus Christus:caput et corpus, според думите на бл. Августин) и Св. Дух. Кра­ят на Откровението, неговият τέλος, още не е настъпил. И Новият Завет истински и пълно живее само в опита на Църквата. Историята на Църквата е история на из­куплението. Истината на книгата се открива и укрепва според мярата на възрастване на Тялото Христово.

История и догмат

Трябва веднага да признаем, че Библията е трудна книга – книга, запечатана със седем печата. И с тече­ние на времето тя не става по-лесна. Обаче работата не е в това, че Библията е написана на „непознат език“ или съдържа непонятни думи, не поддаващи се на разшифровка. Напротив, самият камък за препъване на Библията е нейната удивителна простота: тайните на Бога се откриват на обикновени хора във всекидневния живот и цялата книга изглежда някак твърде човешка. Дори Сам Въплътилият се Господ ни се явява като обикновен човек.

Свещ. Писание е боговдъхновено, то е слово Божие. Какво е това вдъхновение от Духа, ние никога не ще можем точно да определим – тук има тайна. Това е тайната на богочовешката среща. Ние не можем напълно да разберем по какъв начин „светите Божии човеци“ слушали словото на техния Господ и как са могли да го изразят с думите на собствения им език. Но и в човешкото предаване звучи гласът на Бога. Словото Божие в човешки слова: тук лежи тайната и чудото на Библията. По какъвто и начин да разбираме вдъхновението, един фактор не трябва да се пренебрегва. Свещ. Писа­ние действително съхранява и предава словото Божие на езика на човека. Бог говорил с човека; но човек бил длъжен да слуша и да Го разбира. „Антропоморфизмът“ е неотменен признак на истинското богоявление. И то­ва не е снизходителност към човешките слабости. Сми­сълът е по-скоро в това, че човешкият език, предавайки Божественото Откровение, не изгубва своите естест­вени черти. Ако ние искаме точно да предадем Божест­веното слово, не е нужно да се отказваме от нашия език като твърде човешки. Човешкият елемент не се отхвър­ля, а се преобразява от божественото вдъхновение. „Свръхестественото“ не унищожава „естественото“: ύπέρ φύσιν (свръхестествено) не означава  παρα φύσιν (про­тивоестествено). Човешкият език не изопачава и не на­малява славата на Откровението, не отслабва мощта на Божието слово. Словото Божие може вярно и точно да се изрази в човешки думи. Словото Божие не изблед­нява, когато звучи по човешки. Защото човек е сътво­рен по образ и подобие Божие и тази връзка „по подо­бие“ прави възможно общението. И тъй като Бог удос­тоил човека с общение, самото човешко слово се преобразило, придобило нова дълбочина и сила. Божестве­ният Дух прониква в организма на човешката реч. Та­ка човек може да изрича слова за Бога, да говори на Бога. „Богословието“ става възможно – θεολογία, т. е. λόγος περί Θεοϋ. Строго казано, богословието става въз­можно само чрез Откровение.

Това е човешкият отговор към Бога, Който е заго­ворил първи. Това е откликът на човека към Бога, Кой­то заговорил с него, Чиито думи човек чул, съхранил и сега записва и повтаря. Разбира се, този отговор е несъ­вършен. Богословието е винаги в движение. Но основа­та и отправният момент са винаги едни и същи: словото Божие, Откровението. Богословието винаги свидетелс­тва за Откровението. Свидетелства по различни начи­ни: вероизповедните формули, догматите, свещенодейс­твията и символите. И в някакъв смисъл главният отго­вор е самото Свещ. Писание, или по-скоро, то е еднов­ременно словото Божие и човешкият отговор – словото Божие, предадено чрез пълния с вяра отклик на човека. При всяко предаване на словото Божие в Свещ. Писа­ние винаги има част от човешко тълкуване. То неиз­бежно е в някаква степен „ситуационно обусловено“. А може ли човек да се отърве от своите човешки усло­вия?

Църквата обобщава свидетелството на Свещ. Пи­сание по различни пътища и способи, но преди всичко в догматите. Християнската вяра се развива или израст­ва в система от вярвания и убеждения. Във всяка по­добна система вътрешната структура на основното пос­лание е извадена напред, и всички частни положения на вярата са здраво свързани едно с друго. Несъмнено ние се нуждаем от система, както в нашите пътувания е нуж­на карта. Но за да се начертае карта, е необходима мес­тност. Всяка система от догмати се гради върху Отк­ровението. Особено важно е това, че Църквата никога не разглежда своята догматическа система като замес­тител на Свещ. Писание. И двете вървят рамо до рамо: основните идеи на посланието, изразени в малко абстрактна или обобщена форма в догмати и вярвания, и отделните документи, отнасящи се до този или онзи пункт на Откровението. Може да се каже, че ние имаме работа с догмат и история.

Тук възниква въпрос: как и до каква степен може да се заключи историята в рамката на догмата? Това с главният проблем на богословската херменевтика. Как­во е това е богословско тълкуване на Библията? Как да построим единна схема от множеството разнообразни свидетелства, възникнали в продължение на стотици го­дини? Библията е единна, но в нея са събрани най-различни писания. Ние нямаме право да не зачитаме това. Решението в крайна сметка зависи от нашето разбиране за историята и от нашата визия за времето. Най-лесно е просто да забравим за хода на историята и разли­чията между епохите. Това изкушение преследва хрис­тиянството от най-ранни времена. В него се коренят всички алегорични тълкувания: от Филон Александ­рийски и Псевдо-Варнава до възкръсналия алегоризъм във времето след Реформацията. Това е вечната съблазън за всички мистици. Библията се разглежда като кни­га от свещени притчи, написана на особен символичен език, и задачата на екзегетиката е да разгадае скрития смисъл, да открие предвечното слово, скрито под раз­нообразни покрови. Историческата истина и перспек­тива са неуместни в това разбиране. Историческата конкретност е не повече от рамка на картина, поетична метафора. Всичко е устремено в търсене на вечни значения. Така Библията се превръща в сборник от поучителни примери и тайнствени символи, които указват някаква надвременна истина. А нима истината Божия не е една и не е вечна? При такъв подход е естествено да търсим в Стария Завет доказателства за всички най важни християнски догмати и вярвания. Двата Завета сякаш се сливат в един, надвременен, заличават се тех­ните съществени различия. Опасностите и недостатъците на такъв херменевтичен подход са очевидни и не се нуждаят от подробно обяснение. Но единственият ис­тински лек срещу това изкушение е възстановяването на чувството за история. Библията е история, а не сис­тема от вярвания, и не трябва да правим от нея summa theologiae. В същото време, това е история не на човеш­ката вяра, а на Божественото Откровение. И остава не­решен главният въпрос: защо се нуждаем и от догмат, и от история? Поради каква причина и с каква цел Църк­вата пази и едното, и другото? Най-лесният и най-неудовлетворителен отговор на този въпрос е такъв: Свещ. Писание е единственото автентично свидетелство на Откровението, а всичко останало – не повече от комен­тарни бележки. Разбира се, коментарът няма същия ав­торитет, както оригинала. В това мнение има известна истина, но тук ние се сблъскваме с ново затруднение. Защо по-следващите етапи на Откровението не надви­шили по-ранните? Защо в Новия Завет на Христа ние се нуждаем от закона и пророците, и те в някаква степен са не по-малко значими, отколкото евангелията и дру­гите книги на Новия Завет? Те са като различни глави на една книга. Защото е несъмнено, че те са включени в канона на Свещ. Писание не просто като исторически документи, а като глави, посветени на вече преминали етапи на историята. Особено това се отнася за Стария Завет. „Защото всички пророци и законът бяха проро­кували до Йоана“ (Мат. 11:13). Защо и в какъв смисъл ние пазим закона и пророците? Как да използваме Ста­рия Завет в Църквата Христова?

Преди всичко, необходимо е това да бъде истори­ческа употреба. Но това е свещена история – не исто­рия на човешките вярвания и тяхното развитие, а на ве­ликите Божии дела. И тези дела не са случайни нахлувания на Бога в човешкия живот. Това е тайнствена връз­ка и единение с човека. Чрез Своите дела Бог водел из­брания народ към висшата цел – към Христос. Първите етапи на пътя сякаш били отразени или заключени в следващите. Това е едно продължително действие на Бога, скрепено с една цел. Върху това разбиране се гради така наречената „типологична“ интерпретация. Термино- логията на църковните отци по този въпрос е доста неопределена. Но винаги е съществувало ясно разграничение между двата метода и подхода. Единият от екзегетичните методи е алегорията. Алегористът работи преди всичко с текстове: зад и под „буквата“ на Свещ Писание той търси скрития истински смисъл на епизо­ди, фрази и дори особени думи. Типологът тълкува не толкова текстове, колкото събития. Това е не само филологически, но и исторически метод. Типологът търси, обосновава и показва вътрешното съотношение на съ­бития в двата Завета. Той не търси „паралели“ или сход­ства. И не всеки епизод от Стария Завет има съответс­твие в Новия. Но основните събития в Стария Завет са „образи“ или „предобрази“ на основни събития в Но­вия. Тези съответствия имат божествен произход: това са, така да се каже, етапи на един-единствен изкупите­лен процес, воден от провидението. В този смисъл „ти­пологията“ използва още св. апостол Павел (макар и наричайки я „алегория“: Гал. 4:24: ατινά έστιν άλληγορούμενα). Зад всички деяния на Бога има една цел, която била в пълнота разкрита в Христа. Бл. Августин много точно говори за това: „in ipso facto, non solum in dicto, mysterium requirere debemus“ („трябва да търсим тай­ната не само в думите, но в самите факти“) (Тълкуване на Пс. 68, слово 2, 6). „Тайната“ на Стария Завет е Хрис­тос, не само, защото Моисей или пророците „говорят“ за Него, но преди всичко, защото цялото течение на све­щената история, направлявано от Бога, е насочено към Него. И в този смисъл Той е изпълнение на всички про­рочества. Поради тази причина Старият Завет може да бъде разбран и неговите „тайни“ разкрити само в свет­лината на Христос – те са разкрити с идването на Този, „Който трябва да дойде“. Истинското пророческо зна­чение на пророчествата ясно се вижда само, така да се каже, в ретроспекция, след тяхното изпълнение. Неиз­пълненото пророчество е винаги неясно и загадъчно (та­кива са пророчествата в книга Откровение, които пред­стои да се изпълнят чак „в края на времената“). Но то­ва не означава, че ние произволно влагаме в древния текст ново значение; това значение вече е било там, ма­кар и в скрит вид. Когато например ние заедно с Църк­вата отъждествяваме Страдащия раб Господен (в кни­гата на Исаия) с разпнатия Христос, ние не просто от­насяме видение от Стария Завет към събитие от Новия, ние разкриваме значението на самото видение, макар че във времената, предшестващи Христа, то не могло да бъде в пълнота разкрито. Това, което било само ви­дение (т.е. „предвиждане“), станало исторически факт.

Има и друг особено важен въпрос. За „алегориста“ „образите“, които той тълкува, са отражения на предвечен първообраз, или дори образи на някаква вечна или абстрактна „истина“. Те насочват вниманието към не­що, което е извън времето. Типологията е ориентирана към бъдещето. „Предобразите“ са предчувствия, изоб­ражения, техният „първообраз“ обаче трябва да дойде. Така типологията е повече исторически, отколкото фи­лологически метод. Той предполага и заключава в себе си реалността на историята, водена и направлявана от Бога. Той е органично свързан с идеята за Завета. Ми­налото, настоящето и бъдещето са свързани в единст­вото на божествената цел и тази цел е Христос. Следо­вателно типологията има преди всичко христологическо значение (тук е включена и Църквата като тяло и невеста Христова). На практика, разбира се, е невъз­можно точно да се спазва равновесието. Дори у цър­ковните отци типологията понякога се съчетава с отк­лонения в алегоризъм и добавки на иносказателни тъл­кувания – особено що се отнася до техните проповеди и молитви. Важно е обаче, че в катехизическата тради­ция на ранната Църква, съсредоточена върху тайнст­вата, равновесието винаги се съхранява. Това е Преданието на Църквата и отклоненията от него следва да се отнесат по-скоро към особеностите на мисленето или богатото въображение на отделни нейни синове. Църк­вата в своята трезвост е исторична. Свещ. Писание се чете в Църквата наред с изповядването на вярата (т. е системата от догмати), за да напомни на вярващите за историческата основа на тяхната вяра и надежда.

Бл. Августин утвърждава, че пророците говорят за Църквата дори по-ясно, отколкото за Самия Христос, т. е. за Месия (Тълкуване на Пс. 30, 2, обяснение 2)[4]. В известен смисъл това е естествено. Защото има вече Църква. Израил, избраният народ, народът на Завета, е повече Църква, отколкото народ като другите „народи“. Τά έθνη, nationes или gentes – тези близки по смисъл думи се употребяват в Библията (и по-късно) само по отношение на езичниците, за разлика от единствения народ (или хора), станал също (и преди всичко) Църква Божия. Законът е даден на Израил като Църк­ва. Той обхваща целия живот на народа – и „светски“, и „духовен“ – защото цялото човешко съществуване следва да се регулира с божествени предписания. Разделянето на живота на „светски“ и „духовен“ е, строго казано, необосновано. Във всеки случай Израил е богоустановена община от вярващи, свързани чрез Божия Закон, истинска вяра, свещени обреди и свещенство – всички тези елементи намираме и в традиционното oпределение за Църква. Старият Завет е изпълнен в Новия, договорът – възстановен, и древният Израил – отх­върлен, поради крайното свое неверие; той не узнава деня на своето посещение. Истинското продължение на Стария Завет е възможно само в Църквата Христова (и двата термина имат еврейски произход: Църквата е qahal, Христос — Машиах). Тя е истинският Израил κατά πνεύμα. В този смисъл още св. Юстин Философ[5] категорично отхвърля мнението, че Старият Завет свързва в едно Църквата и синагогата. Той вярва точно в про­тивоположното. Всички юдейски претенции трябва да бъдат отхвърлени; Старият Завет повече не принадле­жи на юдеите, тъй като те не вярват в Иисус Христос. Старият Завет принадлежи сега единствено на Църква­та. Никой повече не може да предявява претенции към Моисей и пророците, ако той не е с Иисус Христос. За­щото Църквата е Новият Израил и единствена наслед­ница на всички старозаветни обетования. В тези ригористични разграничавания ранните апологети на хрис­тиянството съобщават нов и важен херменевтичен прин­цип. Старият Завет трябва да се чете и тълкува като книга на Църквата. Книгата за Църквата, добавяме ние.

Законът е надвишен от истината (в това се състои неговото изпълнение) и е отменен. Повече не е нужно да се налагат на новообърнатите тежки бремета. Новият Израил има свое устройство. Тази част на Стария За­вет е остаряла. Тя в своята основа е „ситуационно обус­ловена“ – не толкова в исторически относителен, кол­кото в дълбоко провиденциален смисъл. Господ създа­ва или започва нова степен на изкупление, нова фаза в свещеното дело на спасението. Всичко, което по своята същност принадлежи към предходния етап или фаза, гу­би своето значение – или по-скоро съхранява значение­то само като предизображение. Дори десетте Божи за­поведи не са изключение: те са надвишени от „новата заповед“. Сега Старият Завет може да се използва са­мо в неговото отношение към Църквата. При старозаветния закон Църквата е ограничена до един народ. Сега няма повече национални различия: няма ни юдеин, ни елин – всички са едно в единия Христос. С други думи, ние нямаме право да откъсваме някои моменти от Стария Завет от книгата на Църквата и да обявяваме техните данни в Свещ. Писание за образец за нашия съвременен живот. Старият Израил е предобраз на Църква, но съвсем не идеален народ. За това може да се каже следното. Несъмнено от Библията ние можем да почерпим немалко сведения за социалното законодателство – това е част от посланието на наближаващото Царство. Ние можем немалко да узнаем за политическата, со­циалната и икономическата организация на евреите в продължение на векове. Всичко това може много да ни помогне в социологическите дискусии. Но едва ли е до пустимо да откриваме в Библията (сиреч в Стария Завет) някакъв вечен, идеален образец на политическо или икономическо устройство, подходящ за съвременността – или за всяко друго време и място. Ние можем да научим много за израилската история. Но това са уро­ци по история, а не по богословие. Библейският фундаментализъм в социологията не е по-добър, отколкото във всяка друга област. Библията не е справочник по обществени науки, както и не е справочник по астроно­мия. Единственият социологически урок, който може да извлечем от Библията, е фактът за съществуването на Църквата, Тялото Христово. Но нито един библейски разказ за преходното не трябва да разглеждаме като „библейско свидетелство“. „Библейски свидетелства“ има само в богословието. Това не означава, че не е въз­можно да се намери и не трябва да търсим в Библията ръководство за практическия живот. Във всеки случай, такова дирене няма да бъде „богословстване“. И може би уроците на старозаветната история с нищо принципно не се отличават от другите уроци на миналото. В Стария Завет е необходимо да различаваме вечното и преходното („ситуационно обусловеното“). И преди всичко трябва да преодолеем неговата национална ограниченост. Иначе можем да не забележим новото в Но­вия Завет. В самия Нов Завет се прави ясно разграниче­ние между исторически и пророчески аспекти. Истинс­ката тема на Библията не са народите и обществата, нито небето и земята, а Христос и Неговата Църква. Древният Израил е „предобраз“ не на някакъв случаен народ, а на Новия Завет, т.е. на вселенската Църква. Националната рамка на предобразната Църква е пре­махната от универсалността на спасението. След Хрис­тос има само един „народ“, християните, genus Christianum tertium genus (трети народ), според древ­ния израз, т.е. Църквата, единственият Божи народ. Ни­то един народ не може, позовавайки се на Свещ. Писа­ние, да повдига някакви претенции и да иска привиле­гии. Националните различия принадлежат на природа­та и нямат отношение към благодатта.

Библията е завършена. Но свещената история про­дължава. Самият библейски канон включва пророчес­ката книга Откровение. Напред е настъпващото Царс­тво, последното изпълнение на обетованията, следова­телно и в Новия Завет има пророчества. Цялото битие на Църквата е в известен смисъл пророчество. Но след Христовото Рождество самото разбиране за бъдещето се изменило post Chrustum natum. В Църквата Христо­ва границата между настоящето и бъдещето получава ново значение. Защото сега Христос не е само в бъде­щето, но и в миналото, и в настоящето. Тази есхатологична перспектива е от първостепенна важност за пра­вилното разбиране на Библията. Всички херменевтични „принципи“ и „правила“ е необходимо да се преос­мислят и преразгледат в светлината на тази есхатологична перспектива. Но тук ни дебнат две опасности. От една страна, между двата Завета няма пълна аналогия, в своята дълбочина те са различни и се отнасят един към друг като „образ“ и „истина“. Традиционното раз­биране на патристичната екзегетика е, че Словото Бо­жие се открива на хората постепенно в продължение на целия Стар Завет. Въпреки това, старозаветните теофании не трябва да поставяме на същото ниво или в същото измерение, както Въплъщението на Словото, и да им придаваме такова значение, иначе изкуплението ще се превърне в бледа алегория. „Предобразът“ не е повече от „сянка“ или изображение, а в Новия Завет ние се срещаме с реални събития. Следователно Новият Завет не е само „образ“ на наближаващото Царство, Той самият е Царство, дошло в света. От друга страна, прибързано е да говорим за „осъществила се есхатология“, доколкото самият есхатон (последните времена) още не е настъпил и свещената история не е приключена. По добре да предпочетем израза „въвеждаща есхатология“. Той е по-библейски – решаващият момент на Откровението е вече в миналото. „Основното“ (или „новото“) вече е влязло в историята, но финалът още не е настъпил. Ние вече не сме в света на знаменията, а в света на действителността, макар и под символа на Кръста. Царството е започнало, но не се е изпълнило. Самият строг канон на Свещ. Писание символизира пълнота. Към Биб­лията нищо не трябва да добавяме, защото Словото Бо­жие става плът. Предмет на нашето внимание сега не е книгата, а живата личност. Но Библията съхранява своя авторитет не само като свидетелство за миналото, но и като пророческа книга, пълна с тайни, посочващи бъде­щето, края на историята.

Свещената история на Изкуплението продължава. Сега това е историята на Църквата, която е Тяло Хрис­тово. Духът Утешител обитава в Църквата. Завърше­на догматическа система в християнството няма и не може да има, защото Църквата е вечно на път. И Биб­лията се съхранява в Църквата като историческа кни­га, призвана да напомня на вярващите за динамичната природа, „много пъти и по много начини“, за Божестве­ното Откровение.

Следва

Из „Библия, Църква, Предание“, стр. 21-42


[1] Св. Иларий Пиктавийски (ок. 315-367 г.) – западен църковен писател с голям принос в борбата срещу арианската ерес. По подроб­но вж. у Попов, И. Св. Иларий, епископ Пиктавийски. – Богословские труды, № 4, 5, 6, 7; Орлов, А. Тринитарные возрения Илария Пиктавийского. Сергиев Посад, 1908; Същият. Христология Илария в связи с обзором христологических учений IIIVвв. Сергиев Посад, 1909; Цоневски, Ил. Патрология. С., 1986, с. 376-380. (Бел. прев.)

[2] Квинт Септимий Флоренс Тертулиан (160-223 г.) – първият зна­чим християнски писател, пишещ на латински език. В края на живота си се отделя от Църквата и се присъединява към сектата на монтанистите. За него вж. у Цоневски. Патрология, с. 176-180; Майендорф, И. Введение в святоотеческое богословие. Минск, 2001, с. 49-60. (Бел. прев.)

[3] Св. Йоан Златоуст (347?-407 г.) – най-плодовитият писател на Източната църква с огромен принос във всички сфери на богословие­то. За него подробно вж. у прот. Г. Флоровски. Източните отци от IV век. Изд. Тавор, с. 307-335; Цоневски, Патрология, с. 325-346; Майен-дорф, Введение…,с. 216-232; Прот. Михаил Дронов. Святитель Иоанн Златоуст, архиепископ Константинопольский. – Альфа и Омега, № 7. (Бел. прев.)

[4] PL 36, 244.

[5]  Св. Юстин Философ (+ 165/166 г.) – един от християнските апо­логети, чиято основна цел е защитата на Църквата пред езическата власт и от нападките на юдаизма. Автор е на две апологии до импера­тор Антонин Пий и римския сенат, както и „Разговор с Трифон юдеина“. За него вж. Мейендорф, Введение…, с. 38-46; Цоневски, И Древни християнски апологети. – ГДА, т. VII, 57/58; Същият. Древните христи­янски апологети и гръцката философия. С., 1959; Гусев, Д. Св. Иустин, мученик и философ. Казань, 1898. (Бел. прев.)

 

 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

Архив

RSS Двери

  • Вероятно хранилката не работи. Опитайте отново по-късно.

RSS Живо Предание

  • Вероятно хранилката не работи. Опитайте отново по-късно.

RSS Блог за Йоан Зизиулас

  • Вероятно хранилката не работи. Опитайте отново по-късно.