//
you're reading...
Библеистика, Библия. Църква. Предание, Богословие, Догматическо богословие

Изгубеното библейско съзнание

625698_169736466514147_1222278026_nАвтор: о. Георги Флоровски (1893 – 1979)

Към предишната част (Към читателя)

Глава I

Изгубеното библейско съзнание

Както е истината в Иисуса (Еф. 4:21)

От свещениците не се очаква да проповядват свои лични мнения и особено, да не правят това от амвона. Те са призвани и ръкоположени в Църквата да пропо­вядват словото Божие. Дадени са им някои определени пълномощия – именно евангелието на Иисус Христос – и те са задължени към това единствено и вечно посла­ние. От тях се очаква да разпространяват и пазят „вяра­та, веднъж завинаги предадена на светиите“. Разбира се, словото Божие трябва да се проповядва „резултат­но“. С други думи, то трябва винаги да се представя така, че да убеждава и внушава вярност във всяко но­во поколение и всяка конкретна група хора. Ако обсто­ятелствата изискват, то може да се проповядва и в нови категории. Но преди всичко трябва да се съхрани идентичността на посланието.

Свещеникът трябва да е сигурен, че проповядва съ­щото евангелие, което му е предадено от Църквата, и че вместо него не въвежда някакво свое „евангелие“. Словото Божие не може да се нагласява или приспособява към мимолетните обичаи и схващания на някоя кон­кретна епоха, включително нашата. За съжаление ние често сме склонни да измерваме словото Божие чрез нашия собствен ръст, вместо да проверяваме нашия ум чрез ръста Христов. „Съвременното съзнание“ също така стои под съда на словото Божие.

Съвременният човек и Писанието

И точно на това място започва нашето голямо затруднение. Повечето от нас са загубили интегритета на библейското съзнание, дори и ако са запазили някакви фрагменти от библейска фразеология. Съвременният човек често се оплаква, че истината за Бога му се предлага в архаични изразни средства – т. е. на езика на Биб-лията – който не е негов език и който той спонтанно не може да използва. Наскоро беше предложено ние радикално да „демитологизираме“ Свещ. Писание, в смисъл да заменим неговите остарели категории с някои модерни. Все пак въпросът не може да се избегне: наистина ли езикът на Писанието е чисто и просто случайна и външна обвивка, от която трябва да се освободи ня­каква „вечна идея“, или той е по-скоро вечен носител на божественото послание, което е веднъж завинаги пре­дадено?

Ние сме в опасност в процеса на постоянната ,,реинтерпретация“ да изгубим неповторимостта на словото Божие. Но как въобще можем да тълкуваме словото Бо­жие, ако сме забравили неговия първоначален език? Не е ли по-сигурно да съсредоточим нашето внимание вър­ху мисловната структура на библейския език и отново да научим изразните средства на Библията? Никой не може да приеме евангелието, ако не се покае – ако „не промени своя ум“. Защото на езика на евангелието „покайте се!“ (μεταγνοειτε) не означава признаване и разкайване за грехове, а именно „промяна на ума“ – дъл­бока промяна на човешкото духовно и емоционално по­ведение, цялостна обнова на човешкото битие, която започва с отричането от себе си и завършва и се запе­чатва от Духа.

Днес ние живеем във век на интелектуален хаос и дезинтеграция. Съвременният човек не може да се ре­ши, стоейки пред многообразието от мнения, което не дава никаква надежда за помирение. Единственият светъл лъч, спрямо който можем да се ориентираме в мис­ловната мъгла на нашия безнадежден век, е именно „вя­рата, веднъж завинаги предадена на светиите“, според нашите преходни стандарти, остаряла или архаична в този смисъл, в който са, за нашето време, изразните средства на ранната Църква.

Проповядвайте Символа на вярата!

И така, какво да проповядваме? Какво трябва да проповядвам на моите съвременници „във време като настоящето“? Тук няма място за колебание: ще пропо­вядвам Христос, разпнат и възкръснал. Ще проповяд­вам и ще говоря благовременно за всичко, за което мо­же би съм призован да адресирам посланието за спасе­ние, както то ми е предадено от непрекъснатото преда­ние на вселенската Църква. Няма да се изолирам от Пре­данието във времето, в което живея. С други думи, ще проповядвам „Символа на вярата“.

Напълно разбирам, че Символът на вярата е камък за препъване за мнозина от нашето поколение. „’Сим­волът на вярата’ е достоен за почитане символ, подоб­но на древните знамена, които висят върху стените на националните църкви; но за настоящата борба, която води Църквата в Азия, Африка, Европа и Америка, Символът на вярата се употребява и като брадва или аркебуз в ръцете на съвременния войник“. Това написа преди много години един известен британски учен, кой­то е и предан свещеник. Може би днес той не би го сто­рил. Но мнозина са онези, които сърдечно биха приели това силно твърдение като свое собствено. Позволете ми да припомня обаче, че древният Символ на вярата бил съзнателно изказан на библейски език и че именно тази библейска фразеология представлява за съвремен­ния човек най-голяма трудност.

Така ние отново се изправяме пред същия проблем: Какво можем да предложим вместо Свещ. Писание? Бих предпочел езика на Преданието не поради ленив и лековерен „консерватизъм“ или поради сляпо „преклонение“ пред някакви външни „авторитети“, а по простотата причина, че не мога да намеря по-добър език. Готов съм да изложа себе си на неизбежното обвинение, че съм „старомоден“ и „фундаменталист“. И бих протестирал про-тив такова обвинение като неоснователно и погрешно. Поддържам и пазя „Символа на вярата“, съвестно и сърдечно, защото чрез вяра разбирам неговата вечна адекватност и уместност за всички времена и всички ситуации, включително и за „време като настоящето“. И вярвам, че именно „Символът на вярата“ може да даде на едно отчаяно поколение като нашето възможност да си възвърне християнската решителност и проник-новение.

Преданието живее

„Църквата не е нито музей от мъртви предмети, ни­то е изследователско общество“. Това, което се пази у Църквата, е живо – depositum juvenescens, да си послу­жим с думите на св. Ириней[1] . Символът на вярата не е остатък от миналото, а „меч на Духа“. Повторното об­ръщане на света в християнството е това, което днес трябва да проповядваме. Това повторно обръщане е единственият изход от сляпата улица, в която христия­ните са вкарали света, защото не са били истински християни. Очевидно християнското учение не дава непос­редствен отговор на някои практически въпроси из об­ластта на политиката или икономиката. Такива отговори не дава и евангелието на Христос. Въпреки това неговото влияние върху целия ход на човешката история е огромен. Признаването на човешкото достойнство, ми­лосърдието и правдата имат своите корени в евангели­ето. Само нов човек може да изгради нов свят.

Смисълът на Халкидон[2]

„И стана човек“. Какъв е основният смисъл на то­ва изречение от Символа на вярата? Или, с други думи, кой бил Иисус, Христос и Господ? Какво означава, на езика на Халкидонския събор, че същият Иисус бил „съ­вършен човек“ и „съвършен Бог“, в една и единствена личност? „Съвременният човек“ е обикновено много кри­тичен към това определение на Халкидон. Халкидонското определение за него няма никакво значение. „Картинността“ на Символа на вярата за „съвременния човек“ е повече или по-малко вид поезия, ако изобщо представлява и това. Целият подход на съвременния човек, по мое мнение, е погрешен. Халкидонското „определение“ не е никакво метафизично определение и никога не е схващано като такова. Нито пък тайната на Боговъплъщението е схващана като „метафизично чудо“. Халкидонската формула е израз на вярата, която не може да бъде схваната, когато се извади от контекста на цялостния опит на Църквата. Всъщност халкидонската формула е „екзистенциално определение“.

Халкидонската формула е, така да се каже, интелектуална рамка на тайната, която приемаме чрез вяра. Нашият Спасител не е човек, а Сам Бог. Тук е екзистенциалното ударение на халкидонската формула. Нашият Спасител „слезе от небесата“ и „стана човек“. Така Той отъждествил Себе Си с хората, участвал в истинския човешки живот и природа. Не само инициативата била божествена, но и Сам Спасителят бил божествена Личност. Пълнотата на Христовата човешка природа означава истината на това спасително отъждествяване. Бог влиза в човешката история и става ис­торическа Личност.

Това звучи парадоксално. Действително по среда­та е тайна: „И наистина, велика е тайната на благочес­тието: Бог се яви в плът“ (1 Тим. 3:16). Но тази тайна е откровение. Тайната на Божественото естество се отк­рила във Въплъщението. Бог бил толкова много и така дълбоко загрижен за съдбата на човека (и особено за съдбата на онези, „малките“), че лично, като личност влязъл в хаоса и нещастието на човешката изгубеност. Следователно Божият промисъл не е някакво всемогъ­що управление на вселената от дистанцията на божес­твеното величество, а кеносис, „самоунижение“ на Бо­га на славата. В този кеносис има лично отношение меж­ду Бога и човека.

Трагедията в нова светлина

По този начин цялата човешка трагедия се явява в напълно нова светлина. Тайната на Въплъщението би­ла тайна на божествената любов, на божественото отъждествяване с изгубения човек. И връхната точка на Въп­лъщението бил Кръстът. Това е превратният момент в човешката съдба. Но страшната тайна на Кръста може да се схване само в рамката на по-широката перспек­тива на една цялостна христология; т. е. само ако вярваме, че Разпнатият е наистина „Синът на Живия Бог“ (Мат. 16:16). Христовата смърт била Божие вли­зане в нещастието на човешката смърт (отново лично), слизане в ада; Христовата смърт означава край на смъртта и начало на вечния живот за човека.

Има удивително съгласие в цялото традиционно учение. Но това съгласие може да бъде схванато и при­ето само в живия контекст на вярата, чрез лично отно­шение с личния Бог. Единствено вярата прави богос­ловските формули убедителни; единствено вярата ги оживява. „Изглежда парадоксално, въпреки че такъв е опитът на всички съзерцатели на духовни предмети: ни­кой не е успял с евангелието, ако най-напред не е заобичал Христос“. Защото Христос не е текст, а жива Лич­ност, и Той обитава в Своето тяло – Църквата.

Ново несторианство[3]

На някой може да се стори смешно, че свещениците трябва да проповядват халкидонското учение „във вре­ме като настоящето“. А именно халкидонското учение – т. е. действителността, за която това учение свидетелства— може из основи да промени целия духовен светоглед на съвременния човек. Халкидонското учение дава на съвременния човек истинска свобода. Човек не е сам в този свят: Бог лично участва в събитията на човешката история. Това е непосредствен извод от цялостното разбиране на Въплъщението. Голяма заблуда е да се смята, че христологическите спорове от миналото не са свързани със съвременната ситуация. В действителност христологическите спорове продължават и се повтарят в дискусиите на нашето време. Съвременният човек, съзнателно или несъзнателно, е изложен на изкушението от ново несторианство: това означава, че той не взема Въплъщението на сериозно. Той няма смелост да повярва, че Христос е божествена Личност. Той иска да има човек-спасител, който само е подпомогнат от Бога. Той повече се интересува от човешката психо­логия на Спасителя, отколкото от тайната на божест­вената любов. Това е, защото съвременният човек вяр­ва оптимистично в достойнството на човека.

Ново монофизитство[4]

Другата крайност, с която се срещаме в наше вре­ме, е съживяването на ,,монофизитски тенденции в бо­гословието и религията, в смисъл свеждане на човека до пълна пасивност, която му позволява единствено да слуща и да се надява. Настоящето напрежение между „либерализма“ и „новото православие“ е именно под­новяване на древната христологична борба, но сега на ново екзистенциално ниво и в нова духовна тоналност. Този конфликт никога не ще бъде решен в полза на бо­гословието, докато не се достигне до една по-широка визия.

В ранната Църква проповядването е било подчер­тано богословско. В него не е имало никаква безплодна спекулативност. Самият Нов Завет е богословска кни­га. Занемаряването на богословието в свещеническите проповеди за назидаване на вярващите в нашето съвре­мие е главна причина за отслабването на личната рели-гиозност и в този смисъл главна причина за чувството на безсилие, което доминира в съвременния свят. Това, което е необходимо за християнския свят „във време като настоящето“, е именно здраво и екзистенциално богословие. В действителност и свещенството, и вяр­ващите са гладни за богословие. И тъкмо защото не се проповядва богословие, вярващите лесно приемат „странни идеологии“, които след това комбинират с фрагментите на традиционните вярвания. Цялата прив­лекателност на „конкуриращите се евангелия“ в наше време е именно в това, че тя предлага нещо като псевдобогословие, система от псевдодогмати. Онези, които в сведеното до „съвременен“ стил християнство не мо­гат да намерят истинско богословие, с голямо удоволс­твие приемат псевдобогословието на „конкуриращите се евангелия“. Тази екзистенциална алтернатива, пред която мнозина днес се изправят, по убедителен начин е формулирана от един английски богослов: „Догмат или … смърт!“ Времето на а-догматизма и прагматизма е приключило. Именно затова свещениците в Църквата трябва отново да проповядват предаденото учение и догмати – словото Божие.

Съвременната криза

Първата задача на съвременния проповедник е „преустройването на вярата“. Това в никакъв случай не е заради някакъв интелектуален стремеж. Вярата е само картата на истинския свят и не трябва да бъде погрешно схващана като действителност. Съвременният човек твърде дълго е бил обсаден от своите собствени идеи и убеждения, своите становища и реакции. Съвремен­ната криза, ускорена от хуманизма (което е безспорен факт), пряко е предизвикана от преоткриването на действителния свят, в който ние трябва да вярваме. Преоткриването на Църквата е най-решаващият аспект на този нов духовен реализъм. Действителността повече не е скривана за нас от стената на нашите собствени идеи. Тя е отново достъпна за нас. Пак се показва, че Църквата не е просто някакво дружество на вярващи, а „тяло Христово“. Това е преоткриване на ново измерение, преоткриване на непрекъснатото божествено присъствие на Спасителя сред Неговото вярно стадо. Това отк­ритие хвърля поток от нова светлина върху трагедията на нашето дезинтегрирано съществуване в напълно секуларизирания свят. Мнозина вече признават, че истинското решаване на всички социални проблеми по някакъв начин лежи в преустройството на Църквата. „Във време като настоящето“ свещеникът трябва да проповядва „целия Христос“, Христос и Църквата totus Christus, caput et corpus, да си послужим с известната фраза на бл. Августин[5]. Такава проповед все още изг­лежда нещо необичайно, но струва ми се, тя е единстве­ният начин словото Божие да се проповядва успешно във време на разорение и отчаяние като нашето.

Значението на св. отци

Често имам някакво чудно усещане. Когато чета древните класици на християнското богословие, св. от­ци на Църквата, откривам, че те са много по-важни за притесненията и проблемите на моето време, отколко­то продукцията на съвременните богослови. Св. отци се борили с екзистенциални проблеми, с откриването на вечните въпроси, които са описани и отбелязани в Свещ. Писание. Бих рискувал да кажа, че св. Атанасий[6] и бл. Августин са много по-съвременни от мнозина наши съвременници богослови. Причината е много проста: по-съвременни са, защото са се занимавали с действителността, а не с идеи; защото са се интересували не само за това, в какво човек може да вярва, а преди всичко за това, което Бог е направил за човека. Ние трябва „във време като настоящето“ да разширим нашия хоризонт, да благодарим на св. отци – великите учители, и да се опитаме да извършим за нашето време един екзистенциален синтез на християнския опит.

Из „Библия, Църква, Предание“, стр. 9-20


[1] Св. Ириней Лионски (+ ок. 202 г.) – автор на 5 книги Против ересите, където оборва лъжеученията на гностиците. За него по-под­робно вж. у Цоневски, Ил. Патрология. С., 1986, с. 124-137; Същият. Учението на св. Ириней Лионски за личността и изкупителното дело на Иисуса Христа. – ГДА, т. XIV, 1964-1965; Мейендорф, И. Введение в святоотеческое богословие. Минск, 2001, с. 24-38; Еп. Атанасий (Йевтич). Учението на св. Ириней Лионски за Църквата, Православието и Евхаристията. – В: Църква, Православие, Евхаристия. Антология на съвременното сръбско православно богословие, ч. I, С., 1999. (Бел. прев.)

[2] Това е IV Вселенски събор (451 г.). На този събор се срещнали открито двете известни в историята на Църквата богословски напра­вления: антиохийско и александрийско. Плод на упоритата и продъл­жителна работа на събора е Халкидонското вероопределение, т. е. догматическата истина за единството на личността на Иисус Христос и двойството на Неговите природи. За това вж. повече у Болотов, В. Лекции по истории древней Церкви. Т. IV, Спб., 1918, с. 279 сл.; Майендорф, Й. Византийското богословие. С., 1995, с. 29 сл.; Същият. Христос в восточной христианской мысли. М., 2000; Йером. Симеон (Гаврильчик). Значение IV Вселенского Собора в формировании учения о лице Искупителя. – В: Святоотеческая христология и антропология. Выпуск № 1. Пермь, 2002; Същият. О домостроительстве нашего спасения (Уче­ние о человеческой природе Христа в творениях отцов православной Цер­кви). – В: Святоотеческая христология и антропология. Выпуск № 1. Пермь, 2002 (бел. прев.).

[3] Несторий бил Цариградски архиепископ (428-431 г.). Подобно на Арий, той станал само изразител и ревностен защитник на едно оформило се в негово време антиохийско богословско направление относно христологическия проблем. В историята това богословско направление влязло под името несторианство. Според Несторий Иисус Христос има пълна и реална човешка природа, която е немислима без личност. Двете личности в Христа се съединяват в една „личност на единението“, но между тях е немислима онтологическа връзка (Коев, Т. Произход на Халкидонското вероопределение. С., 1973, с. 9, 47). (Бел. прев.)

[4] През първата половина на V в. се появила нова ерес, свързана с името на Евтихий, влиятелен архимандрит, който прекарал почти целия си живот в един от големите манастири близо до Цариград. Догматическите си възгледи Евтихий формулирал кратко и ясно: „ Из­повядвам, че нашият Господ Иисус Христос преди съединението бил от две природи, а след съединението изповядвам само една природа“. (Коев, Т. Пос. съч., с. 47). (Бел. прев.)

[5] Бл. Августин, епископ Ипонски (354-430 г.) – западен църковен отец. За него вж. у Цоневски, Ил. Патрология, с. 405-421; Мейендорф. Введение…, с. 243-259; Кремлевский, А. История пелагианства и пелагианская доктрина. Казань, 1898; Същият. Первородный грех по учению бл. Августина Иппонскаго. СПб. 1902; Попов, И. В. Личность и учение бл. Августина. Сергиев Посад, 1917; Бычков, В. В. Эстетика Аврелия Августина. М., 1984; Верещацкий, П. Плотин и Блаженный Августин в их отношении к тринитарной проблеме. Православный собеседник, 1911, № 7, 8; Герье, В. И. Блаженный Августин. М., 1910; Катанский, А. Л. Учение о благодати Божией в творениях древних св. Отцов и учителей Церкви до бл. Августина, СПб., 1902; Родников, Н.П. Учение блаженного Августина о взаимных отношениях между государством и церковью. Казань, 1898; Brown, Р. Augustine of Hippo. A Biography. Berkeley, 1967; Bonner, G. Saint Augustine of Hippo. Life and Controversies. L., 1963; Chadwick, H. Augustine. N.Y., 1986. За съвременните спорове относно лич­ността и учението на св. Августин вж. по-подробно у йером. Сера­фим Роуз. Мястото на бл. Августин в Православната църква. В. Търно­во, 1998; Papademetriou, G. С. St. Augustine in the greek orthodox tradi­tion. –  In: www.goarch.org/en/ourfaith/saints (бел. прев.).

[6] Св. Атанасий Велики, Александрийски епископ (293-373) – гла­вен защитник на Православието срещу арианската ерес и главно дейс­тващо лице на I Вселенски събор в Никея през 325 г. За него вж. у прот. Г. Флоровски. Източните отци от IV век. Изд. Тавор, с. 47-74; Мейен­дорф, Введение…, с. 117-133; Горский, А. В. Жизнь св. Афанасия Велико­го, архиеп. Александрийского, Сергиев Посад, 1902; Попов, И. В. Религиозный идеал святого Афанасия Александрийского. Сергиев Посад, 1904; Скурат, К. Е. Сотериология св. Афанасия Великого, Автореф. дисс., Бо­гословские труды, 1971; Същият. Учение св. Афанасия Великого о Боговоплощении как основе спасения. – Богословские труды, 1973 (Бел. прев.)


Дискусия

Trackbacks/Pingbacks

  1. Pingback: Към читателя | Протопрезвитер Георги Флоровски - август 28, 2015

  2. Pingback: Изгубеното библейско съзнание | Задругата - август 29, 2015

  3. Pingback: Изгубеното библейско съзнание | Задругата - август 29, 2015

  4. Pingback: Христос не е текст, а жива Лич­ност | Задругата - септември 10, 2015

  5. Pingback: Христос не е текст, а жива Лич­ност | Задругата - септември 10, 2015

  6. Pingback: Христос не е текст, а жива Лич­ност | Задругата - септември 10, 2015

  7. Pingback: Христос не е текст, а жива Лич­ност | Задругата - септември 10, 2015

  8. Pingback: Христос не е текст, а жива Лич­ност | Задругата - септември 10, 2015

  9. Pingback: Христос не е текст, а жива Лич­ност | Задругата - септември 10, 2015

  10. Pingback: Христос не е текст, а жива Лич­ност | Задругата - септември 10, 2015

  11. Pingback: Христос не е текст, а жива Лич­ност | Задругата - септември 10, 2015

  12. Pingback: Христос не е текст, а жива Лич­ност | Задругата - септември 10, 2015

  13. Pingback: Христос не е текст, а жива Лич­ност | Задругата - септември 10, 2015

  14. Pingback: Христос не е текст, а жива Лич­ност – Задругата - август 20, 2016

  15. Pingback: Христос не е текст, а жива Лич­ност – Задругата - август 20, 2016

  16. Pingback: Христос не е текст, а жива Лич­ност – Задругата - август 20, 2016

  17. Pingback: Христос не е текст, а жива Лич­ност – Задругата - август 20, 2016

  18. Pingback: Христос не е текст, а жива Лич­ност – Задругата - август 20, 2016

  19. Pingback: Христос не е текст, а жива Лич­ност – Задругата - август 20, 2016

  20. Pingback: Христос не е текст, а жива Лич­ност – Задругата - август 20, 2016

  21. Pingback: Христос не е текст, а жива Лич­ност – Задругата - август 20, 2016

  22. Pingback: Христос не е текст, а жива Лич­ност – Задругата - август 20, 2016

  23. Pingback: Христос не е текст, а жива Лич­ност – Задругата - август 20, 2016

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

Архив

RSS Двери

  • Вероятно хранилката не работи. Опитайте отново по-късно.

RSS Живо Предание

  • Вероятно хранилката не работи. Опитайте отново по-късно.

RSS Блог за Йоан Зизиулас

  • Вероятно хранилката не работи. Опитайте отново по-късно.