//
you're reading...
Богословие, Догматическо богословие

Откровение, философия и богословие (първа част)

253562_230242813667872_100000464668683_944534_1501188_nАвтор: Протопрезвитер Георги Флоровски  (1893 – 1979) 

Откровение, философия и богословие* (първа част)

                                                       1

Има два аспекта в религиозното познание: Откровение и Опит. Откровението е гласът на Бога, говорещ на човека. И човек чува този глас, вслушва се в него, приема Божието слово и го разбира. Именно поради тази цел Бог говори: човек да Го чуе. Чрез Откровението в собствен смисъл ние разбираме именно това слово на Бога както то е чуто. Св. Писание е писменият запис на Откровението, което е било чуто. И, как­то и да тълкуваме вдъхновения характер на Писанието, трябва да се отбележи, че то съхранява за нас и ни предлага гласа на Бога на езика на човека. То ни предлага Божието слово така, както то отеква във възприемчивата душа на човека. Открове­нието е теофания. Бог снизхожда към човека и открива Себе Си на човека. И човекът вижда и съзира Бога. И той описва това, което вижда и чува; той свидетелства за това, което му е открито. Най-голямата тайна и чудо на Библията се заключава във факта, че тя е Божие слово на езика на човека. С пълно право ранните християнски екзегети виждат в старозаветните писания предчувствие и предобраз на настъпващото Божие въп­лъщение. Още в Стария Завет божественото Слово става чо­век. Бог говори на човека на езика на човека. Това представля­ва истинският антропоморфизъм на Откровението. Този антропоморфизъм не е просто приспособяване. Човешкият език в никакво отношение не намалява абсолютния характер на Откровението, нито ограничава силата на Божието слово. Божие­то слово може да се изрази точно и адекватно на езика на чове­ка. Защото човек е сътворен по Божи образ. Именно поради тази причина човек е способен да разбира Бога, да приема Бо­жието слово и да го съхранява. Божието слово не отслабва до­като ехти на езика на човека. Напротив, човешкото слово се променя и така да се каже преобразява поради факта, че на Бога е угодно да говори на човешки език. Човекът може да чува Бо­га, да схваща, приема и съхранява Божието слово. Във всеки случай, Св. Писание ни говори не само за Бога, но и за човека. Освен това Сам Бог говори в Своето Откровение не само за Себе Си, но и за човека. Така историческото Откровение се изпълнява именно в явяването на Богочовека. Не само в Ста­рия, но и в Новия Завет виждаме не само Бога, но и човека. Ние долавяме Бога, доближаващ се до и явяващ се на човека; и виж­даме хора, които срещат Бога и слушат внимателно Неговото слово – и още повече – отговарят на Неговите слова. Ние чува­ме също така в Писанието гласа на човека, отговарящ на Бога със слова на молитва или на благодарение и на славословие. Достатъчно е да споменем Псалмите в тази връзка. И Бог же­лае, очаква и иска този отговор. Бог желае човек не само да слуша Неговите слова, но и да отговори на тях. Бог иска да включи човека в „разговор“. Бог снизхожда към човека – Той снизхожда, за да въздигне човека при Себе Си. В Писанието ние сме удивени преди всичко от тази съкровена близост на Бога до човека и на човека до Бога, това освещаване на целия човешки живот чрез Божието присъствие, това обгръщане на земята с божествена закрила. В Писанието ние сме удивени от самия факт на самата свещена история. В Писанието се разк­рива, че самата история става свещена, че историята може да се освещава, че животът може да се освещава. И, разбира се, не само в смисъл на външно просвещаване на живота – като че ли отвън – а и в смисъл на неговото преобразяване. Защото Откровението в действителност завършва с основаването на Църквата и със снизхождането на Светия Дух в света. Оттога­ва Божият Дух пребивава в света. Изведнъж в самия свят се установява Изворът на вечен живот. И Откровението ще се доведе до завършек с явяването на новото небе и новата земя, с космическа и всеобща промяна на цялото тварно съществу­вание. Можем да кажем, че Откровението е пътят на Бога в историята: ние виждаме как Бог преминава сред обикновените хора. Ние съзираме Бога не само в трансцендентното величие на Неговата слава и всемогъщество, но и в любящата Му бли­зост до Неговото творение. Бог ни се открива не само като Гос­под и Пантократор (Вседържител), но преди всичко като Отец. И най-важното е, че това писмено Откровение е история, исто­рията на света като Божие творение. Писанието започва със сътворяването на света и завършва с обещанието за ново тво­рение. И ние усещаме динамичното напрежение между тези два момента, между първата божествена „разпоредба“ и настъп­ващата: „Ето, всичко ново творя“ (ιδού καινά ποιώ πάντα – Откр. 21:5).

Тук не е мястото да разглеждаме подробно основните въп­роси на библейската екзегетика. Въпреки това едно нещо тряб­ва безусловно да се уточни. Писанието може да се разглежда в двойна перспектива: извън историята или – като история. В пър­вия случай Библията се тълкува като книга с вечни и свещени образи и символи. И тогава ние трябва да я разгадаваме и тъл­куваме именно като символ, според правилата на символичния или алегоричен метод. В древната Църква привържениците на алегоричния метод тълкуват Библията по този начин. Мистици­те от Средновековието и от времето на Реформацията разби­рат Библията също така по този начин. Много съвременни бо­гослови, особено римокатолици, също така клонят към такова разбиране. В такъв случай Библията се явява нещо като правна книга, като кодекс с божествени заповеди и разпоредби, като събрание на текстове или „богословски loci„, като компилация от картини и илюстрации. Библията тогава става самодостатъчна и автономна книга – книга, така да се каже, написана за никого, книга със седем печата… Ние не трябва да отхвърляме такъв подход: има известна истина в подобно тълкуване. Но целият дух на Библията противоречи на подобно тълкуване; то противоречи на непосредствения смисъл на Писанието. И ос­новната грешка на такова разбиране се заключава в абстрахи­рането от човека. Ясно е, че Божието слово е вечна истина и че Бог говори в Откровението за всички времена. Но ако приемем възможността за много смисли в Писанието и признаем в Пи­санието нещо като вътрешен смисъл, който е отделен и незави­сим от времето и историята, ние сме изложени на опасността да разрушим реализма на Откровението. Това е сякаш Бог така е говорил, че онези, на които Той първо и директно говори не са Го били разбрали – или поне не са Го разбрали така, както Бог е имал предвид. Такова разбиране свежда историята до ми­тология. И накрая Откровението не е само система от божест­вени слова, но и система от Божии действия; и именно поради тази причина – то е преди всичко история, свещена история или историята на спасението (Heilsgeschichte), историята на за­вета на Бога с човека. Само в подобна историческа перспекти­ва пълнотата на Писанието действително ни се разкрива. Тъкан­та на Писанието е историческа тъкан. Божиите слова са винаги и преди всичко свързани с времето – те имат винаги и преди всичко пряк смисъл. Бог вижда пред Себе Си така да се каже онзи, на когото говори и Той говори по такъв начин, че да бъде чут и разбран. Защото Той винаги говори в интерес на човека, за човека. Има символизъм в Писанието – но той е по-скоро пророчески, отколкото алегоричен символизъм. Има образи и алегории в Писанието, но в своята цялост Писанието не е об­раз и алегория, а история. Трябва да правим разлика между сим­волизъм и типология. В символизма ние се абстрахираме от историята. Типологията обаче е винаги историческа; тя е нещо като пророчество – когато събитията сами по себе си проро­честват. Можем също да кажем, че пророчеството е и символ – знак, който сочи към бъдещето – но това винаги е исторически символ, който насочва вниманието към бъдещи събития. Писа­нието има историческа телеология: всичко се стреми към един исторически граничен момент, насочен нагоре към историчес­кия τέλος (завършек). Поради тази причина има такова време­во напрежение в Св. Писание. Старият Завет е времето на ме­сианските очаквания – това е основната тема на Стария Завет. И Новият Завет е преди всичко история – евангелската исто­рия на божественото Слово и началото на историята на Църк­вата, която е насочена отново към очакването на апокалиптич­ното изпълнение. „Изпълнението“ е въобще основната катего­рия на Откровението.

Откровението е Божието слово и словото за Бога. Но в съ­щото време, в добавка към това, Откровението е винаги слово, адресирано към човека, повик и призив към човека. И в Откро­вението съдбата на човека също така се открива. Във всеки случай Божието слово ни е дадено на нашия човешки език. Ние го познаваме не само когато ехти благодарение на нашата въз-приемчивост, в нашето съзнание, в нашия дух. И същността и обективността на Откровението се долавят не когато човек се абстрахира от самия себе си, нито когато се деперсонализира, нито когато се смалява до математическа точка, превръщайки се по този начин в „трансцендентен субект“. Точно обратното: „трансцендентният субект“ никога не може да възприеме нито да разбере гласа на Бога. Бог не говори на един „трансценден­тен субект“, нито на някакво „съзнание изобщо“. „Живият Бог“, Богът на Откровението говори на живи хора, на емпирични су­бекти. Божието лице се открива само на живи личности. И кол­кото по-добре, по-пълно и по-ясно човек вижда Божието лице, толкова по-отчетливо и живо е неговото лице, толкова по-пъл­но и по-ясно „Божият образ“ се проявява и осъществява в не­го. Най-висшата обективност в слушането и разбирането на От­кровението се достига по пътя на най-великото усилие на твор­ческата личност, по пътя на духовното възрастване, по пътя на преобразяването на личността, която преодолява в себе си „плътската мъдрост“, достигайки до „пълната възраст на Хрис­товото съвършенство“ (Еф. 4:13). За човека това не е саможер­тва, която се изисква, а победоносно движение напред, не са­моубийство, а ново раждане или промяна, истинско обожение (θέωσις). Без човека Откровението би било невъзможно – за­щото никой не би бил там, за да чуе, и Бог тогава не би говорил. Но Бог е сътворил човека, за да може човекът да чува Неговите слова, да ги приема, да расте в тях и чрез тях да стане участ­ник във „вечния живот“. И грехопадението на човека не про­меня първоначалния Божи замисъл. Човекът губи изцяло способността да чува Бога и да Го славослови. И накрая – гос­подството и силата на греха се прекратяват: „И Словото стана плът, и живя между нас, пълно с благодат и истина; и ние ви­дяхме славата Му, слава като на Единороден от Отца“ (Иоан 1:14). Пътят на живота и светлината е отворен. И човешкият дух отново става способен да чува Бога съвършенно и да приема Неговите слова.

Из „Творение и изкупление“, стр. 19-24

* Този текст е публикуван за първи път на немски в: Zwischen den Zeiten, Heft 6, München, 1931. (Бел. ред.)

Дискусия

Няма коментари.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

Архив

RSS Двери

  • Вероятно хранилката не работи. Опитайте отново по-късно.

RSS Живо Предание

  • Вероятно хранилката не работи. Опитайте отново по-късно.

RSS Блог за Йоан Зизиулас

  • Вероятно хранилката не работи. Опитайте отново по-късно.