//
you're reading...
Богословие, Патрология

Противоречията на Оригенизма

OrigenАвтор: Протоиерей Георги Флоровски

Рецензия на книгата: Е. de Faye. Origene. Sa vie, son oeuvre, sa pencee. 3 vols. Paris. E. Leroux. 1923-1928.

Новата книга за Ориген излиза навреме. Монографиите на Редепенинг (Бон, 1841) и Дени (Париж, 1884) вече отдавна са остарели. За последните десетилетия премного са се променили нашите исторически представи за християнската древност, за цялата елинистична епоха, и нуждата от нов синтез вече отдвана е назряла. De Faye (де Фей) много е работил по историята на християнска Александрия, бил е познавач на епохата. Но книгата за Ориген не му се е удала. В нея проличава цялата ограниченост и недостатъчност на предпоставките на либералния, адогматичен протестантизъм. Ерудицията не заменя интуицията. De Faye подхожда към Ориген отдалече, като чужд. Гледа на него от нашето време, и не го познава, не разбира тайните на неговото лице, не чувства трагическия пулс на неговия живот. В книгата на De Faye го няма живия Ориген. Ориген е живял в кръговрата на проблема. В изображението на De Faye той се оказва твърде спокоен, някакъв мечтателен еклектик, съглашател и събирач на идеи. Образът на Ориген се размива на историческия фон. De Faye прекалено се увлича от съгласуването на противоречията. Той не е почувствал вътрешния драматизъм в творчеството на Ориген. На него му изглежда, че в Ориген „съсъществуват” философът и християнинът. Той не е почувствувал, че това „съсъществуване” е било с изопване и борба. Наистина, по творенията на Ориген не е лесно да се разгадае историята на неговия дух. Всички книги на Ориген са писани от него тогава, когато вече е приключила вътрешната борба, когато вече се е отстоявала неговата система. Но това не означава, че борба не е имало. В живота Ориген е бил човек на борбата. Не само по историческа случайност той е бил полемист. Полемична е самата негова мисъл. И тази полемика е била за него не само диалектическо разграничение. Метежният дух на Ориген е изтъкан от противоречия. Ако в неговата система е силен патосът на примирението, то е именно от противното, от болката на раздвоението и несъгласуваността. Ориген е бил заедно елин и враг на елинизма. Ориген с право можем да го наречем „последния гностик”, но историческите гностици той е считал за зли еретици, богословски фалшификатори и прелюбодейци; говорел е за тях с раздразнение и жлъч. На техните измислици той противопоставя „църковното слово”, „църковната проповед”. И сам желае да бъде само тълкувател на преданието „правила на вярата”. Макар и това да не му се е удавало. Но да се разбере Ориген може само от неговите замисли, от неговата проблематика, от неговите противоречия. De Faye в Ориген най-малко от всичко го интересува богослова. Християнството на втори век му изглежда някакво размито, мъгливо петно. Във великия спор на Църквата с античния свят той не чувства стълкновението на две сили. Той отвлича Ориген от църковно-историческата перспектива, старае се да го разбере и обясни от „философската среда”. За тази философска среда De Faye говори твърде много, почти забравяйки, че пише за Ориген. В тази характеристика на философските настроения от Пирон до Плотин има много ценно и интересно. Но в равносметка се получава впечатлението, че Ориген стои изключително в историко-философския ред. И това е безспорна измама на зрението. При цялата своя умозрителна надареност Ориген съвсем не е бил философ по призвание, в това отношение той съвсем не е бил елин. Философията за него винаги е била само спомагателно средство, изкуство на тълкуванието. Ориген преди всичко е искал да бъде тълкувател на Писанието. По странен начин, De Faye твърде малко говори за библеизма на Ориген. Той не чувства, какво е значила Библията за Ориген, не разбира неговата библеистическа мистика. На него му се струва, че Ориген само се съобразява с Библията, че екзегетическият метод на неговото богословие е само литературен маниер или педагогически прийом, и той го обяснява с глухо позоваване на привичките на учените на александрийската училищна среда. De Faye не чувства вътрешния смисъл на алегорическия метод. И въобще той не улавя оригиналните теми на Оригеновото богословие. В края на краищата Ориген за него е само симпатичен мечтател, визионер, „идеалист”.

Да разберем мислителя, това означава да уловим вътрешната връзка и ритъм на неговите размишления, на напипаме техният интимен възел. И в системата на Ориген преди всичко се хвърля на очи, че тя е по-разбираема без историческия Христос. По външен начин това проличава с това, че в книгата „За началата” главите за Троичноста и за Въплъщението произвеждат впечатление на вметки, явно нарушаващи последователността и непрекъснатостта на мисълта. Би било прибързано и нечувствително да се обясни това с това, че Ориген механически съединява разнородни елементи. Ориген ги разтапя в своята умозрителна пещ, и все пак те не се сплавят, получава се амалгама, а не синтез. В това е трагическата завръзка на неговата система. Ориген пробва и не може, и се бои да мисли исторически. Трудността не е в това, че за Ориген (и в това отношение той е елин) първият и парлив въпрос е произходът на нещата. Трудността е в това, че той не разбира и даже не приема времето. съществуването и самата възможност за емпиричен свят, множествен, разнороден, изменчив, остава за Ориген неразрешима загадка. Той умее да мисли само без време, само sub specia aeternitatis; той разбира само вечното и неизменяемо битие, биването въобще за него е непонятно. И целият патос на Оригеновската система е в това, щото да се снеме, да се отмени загадката на времето и битието. Именно в това е интимният смисъл на неговото знаменито учение за „всеобщото възстановяване”, за апокатастасиса. При Ориген това учение за „всеобщото спасение” съсем не се определя от морални мотиви. Това е преди всичко метафизическа теория. Апокатастасисът е отрицание на историята. Всичко, което бива, цялото съдържание на историческото време ще се разсее, и ще се разсее без памет и следа. И „след” историята ще остане само това, което е било „преди” историята. Ориген съвсем не е илюзионист. Той никак не отрича реалността на историята и времето, той отрича само смисъла на историята. В историята не може да бъде смисъл, понеже, по мнението на Ориген, тя започва чрез безсмислица, от пресищането на първосъздадените духове с доброто. В системата на Ориген най-светло винаги се представя неговото учение за свободната воля, в което той така далеко, като че ли се отдалечава от гностиците и елинизма въобще. Обаче, в последна сметка според Ориген свободната воля е непроизводителна. И не може да бъде производителна, понеже няма какво да произведе, към първосъздадената пълнота няма какво да прибавиш. В системата на Ориген свободата на волята обяснява падението на света, факт на неразумие. За Ориген свободата на волята е необходима, като причина на злото. За доброто не е нужна свобода. Това е свързано с радикалния неисторизъм на Ориген. Времето не е нужно, историята не е нужна, понеже „по-рано” от времето, „преди” историята е осъществена цялата пълнота на битието, всичко, което е достойно и способно, на което подобава да бъде. Като истински елин и платоник, Ориген не е разбирал влизането във вечността, раждането и възникването за вечността. Той може да допусне изпадането от вечността, като безумие, и докрай необяснима катастрофа, и разрешението на тази катастрофа е чрез завръщане във вечността. Към това се свежда цялата Оригенова философия на историята, кръг на завръщането. Кръгът, символ на пълнотата, но и символ на неподвижността, за античното съзнание е бил най-висшия от символите. Правата линия, символ на движението, на античния човек му се е струвала зловещ образ на хаоса, тъмната и глупава безкрайност. Оттук е идеалът на възвръщането. Ориген го изповяда открито. Оригенизмът не е акосмичен. Напротив, това е учение за вечния свят. Но неговият вечен свят е свят на духове, свят на умове, същества. И този идеален свят е първообраз и ипостас на емпирическия свят, Ориген прилага към него библейското име София, Премъдростта Божия. Това е образ и откровение на Бога. И този идеален свят не възниква, но вечно е. Не трябва да наричаме Ориген пантеист. Той ясно различава света от Бога, като Негово „творение”. Само че това творение той не може да го мисли иначе, освен като вечно, на него му се струва, чо това произтича от техните учения за Божествената неизменяемост и простота. Заедно с това, когато Ориген говори за Божествения живот, той говори именно за Откровението. За Бога извън света Ориген би желал само да мълчи. В това отношение той е близък до Плотин, и още по-близо до Филон. И още една черта може да припомним в учението на Ориген за идеалния свят. Това е някаква пълнота от същества, всичко, от светилата до водните животни. Всичко това са паднали духове. Всичко най-неочаквано в Ориген е, че той отрича йерархията на съществата. В идеалния свят няма стъпала. В неговите представи стъпаловидността на битието би била дефект. То не може да приеме не най-доброто. Поради това в идеалния свят всичко е еднородно. Но ако идеалният вечен свят е свят на еднородни и единосъщни духове, то означава, че в него няма различия между ангела и човека, между ангела и „водните животни”. Това означава, че в него няма човек. Това, което отличава ангела от човека, човека от животните, принадлежи само към емпиричния свят. Това е последствие от падението. И те се изпразват във всеобщото възстановяване. В бъдещия свят също няма да има човек. Ако ангелската степен считаме за най-висша, то според Ориген действително се налага да кажем, че само ангели и съществуват, сега на разни степени на падение.

Ориген не е бил докетист, неговите предпоставки не са принуждавали към това. Той не е бил длъжен и да отрича историческото Откровение. Той е бил длъжен само да счита всичко историческо в Откровението за преходно. И ако Библията е действително книга на Откровението, то в нея трябва да бъде извънисторически смисъл. В това е основанието на алегорическия метод. Може да се каже, че това е метод на деисторизация на Библията. Тя се превръща в книга на притчи и видения. И все пак не престава да бъде книга на свещената история. Обаче, само простеците (липсва в речника – бел. Фрог) могат да се интересуват от историческия, „юдейски” смисъл. Всъщност, същия този извод Ориген разпространява и на Новия Завет, на Евангелската история. Ни най-малко не отричайки нейната реална достоверност (и ние знаем, че той я е защитавал срещу Целс), Ориген не може да допусне, че историческият смисъл на Евангелието е неговия последен и вечен смисъл, нали историческото не може да има вечен смисъл. И на историческата сянка на Евангелието Ориген противопоставя неговия вечен смисъл, и „вечно Евангелие” – вечно, отбелязва Ориген, „в сравнение с това наше Евангелие, което временно е проповядвано в преходен свят и век”. Това Вечно Евангелие той се старае да прочете между редовете на историческото Евангелие; и неисторичният Христос го интересува повече от всичко в Евангелието. При неговия категоричен неисторизъм на него му е било трудно да разбере образа на Христа. Той не е могъл да свърже спасението на света с едно определено историческо събитие. В Христологията на Ориген причудливо се преплитат противоречиви мотиви. Ориген рязко и прямо изповяда Христос като Богочовек, и това име за пръв път се среща, изглежда, именно при Ориген. Обаче, ако се постави въпроса, кога словото е станало човек, отговорът на Ориген се раздвоява. Той различава във въчовечаването на Словото два момента. Нали всички човешки души са вечни и поради това предсъществуват плътското раждане и влизането в емпиричния свят. От вечността съществува и душата на Исус, и преди падането на света тя се съединява със Словото, и се съединява като желязо с огън. Нужно е да подчертаем, това е съединение на две равни величини… Именно това предисветско и свръхвременно съединяване на пречистата и вечна душа на Исус със Словото за Ориген се явява съществено. Богочовечеството се осъществява отвъд прага на историята, до времето. И Въплъщението се оказва само явление на вече предсъществуващия човек в емпиричния свят. Собствено, това не е Въплъщение на Словото, но въплъщение на обожента душа на Исус, неразделно съединена със Словото. По логиката на Оригеновската система, Въплъщението не може да бъде окончателно. Понеже телесността е въобще преходно следствие на грехопадението и се изтънчва според мярата на очистването, за да се разсее напълно при изпълването на времето. Въплъщението на Христа съгласно Ориген има преходен и педагогически смисъл. Това е Откровение на Словото в тъмнината на емпиричността. Именно поради това човечеството на Христос трябва да бъде прозрачно. „Неговото човечество”, говори Ориген, „това е първата и нисша степен, от която ние сме длъжни да слезем, щото да минем по другите и да достигнем това, което Синът Божий е Сам в Себе Си”. По мярата на духовното израстване е нужно да се абстрахираме от човечеството на Христос, то е само педагогическо средство за съзерцаване на предсветското Божество. В този смисъл Ориген рязко противопоставя простеците, които се кланят в Ерусалим и познават само разпънатия Исус, съзерцават Словото само в плът, и „равноангелските” гностици, причастни на Словото, както То е било в началото у Отца. Иначе казано, пътят на духовното възхождане преминава някак покрай Голгота. Ориген никога не е успял да разкрие положителния изкупителен смисъл нито в Кръстната смърт, нито във Възкресението. Христос за Ориген е преди всичко Пророк и Учител. Трябва да забележим, идеята за възпитанието и обучението преминава през цялата Оригенова система – и в това е една от елинистичните и черти. Всяка душа преминава свой изкупителен път през сменящи се светове и векове и изкупва при това своя личен грях, за да се върне на своето опустяло място във вечния свят. Това е път на неизбежното, макар и ненасилствено възвръщане. Ориген е убеден, че волята не може да закоравее в упорито противене, че тя е длъжна да се пречупи. На този път всяка душа ако се нуждае от нещо, то е само от пътеводител и пример. Такъв пример показва Христос и дотолкова се явява пътеводител и водач на душите. Всъщност, временен водач. Съгласно Ориген има стълбица на съзерцанията, и от съзерцание на Словото е необходимо да се премине към съзерцание на Отца. Някога ще завърши царството на Сина и ще настъпи по-висшето царство на Отца, в това рязко се проявява троическият субординационизъм на Ориген. Вече и сега съвършените праведници (и мъченици преди всичко) възлизат в задгробния живот отвъд пределите на историята и емпиричността, живеят вече във вечния свят. В изображението на Ориген, това е свят на вечната приказка, празничен свят на виденията, както и целият задгробен път е някакво назидателно ходене по митарствата и виденията, някаква „аудитория” и училище на душите. В този вечен свят блажените души съзерцават „невидимите Божии неща”, „основите на Божиите дела”. Това познание на идеалния и умен свят, и историческият образ на Въплътеното Слово при Ориген е съвсем затулено с това познаване на стихиите и основите на света, съзерцаването на Божествената София. Наистина, именно с Ориген обикновено започват историята на христоцентричната мистика. Но в действителност, това не е мистиката на Христа, но мистика на Логоса, мистика на Вечното Слово. В нея е опасно отвличане от историята, от историческия Христос, от Въплъщението на Словото. Строго казано, съгласно Ориген не се налага душата на Исус да се счита за човешка душа, тя е по-високо от това само емпирично ниво.

Заедно с това, и всяка душа е призвана към също такова съединяване със Словото и към уподобяване с Него. Нали и душата на Исус се съединява със Словото свободно, по своя воля, по пламенната любов към Него, и някак в награда за своята чистота. По подобен начин, всяка душа по призвание е вечна невеста на Словото; Словото може и е длъжно да се роди и в другите души. С това се умалява единствеността и несъизмеримостта на Христовия лик. Открива се някакъв потаен път към Бога, в обход на Христос. При всичкия свой универсалистичен размах, Ориген в мистиката остава краен индивидуалист.

Като цяло системата на Ориген е дръзновен опит за построяване на християнска философия от понятията за вечния свят. За Ориген оправданието на света е в това, че той има вечни неподвижни устои. Поради това той никога не е смогнал да разбере тайната на историческото Богочовечество, не е умеел да узнае в историческия Богочовек метафизическият център на сътворения свят. Той не е могъл да разбере, че светът е създаден и съществува заради Въплъщението на Словото и поради това не е могъл да разбере и последния смисъл на историческото Въплъщение. Апостолската проповед и правилото на вярата остават за него безумие, именно защото, че той не може да приеме емпирическия свят. Не може да го приеме не за това, че той е грешен и лежи в злото, но за това, че той е емпиричен. Той не е смесвал своите догадки и тълкувания с правилото на вярата, не ги е представял за догматическо учение. Той постоянно е правил уговорката за проблематичността на своите съждения и предоставял на своите слушатели да изпитват и да съдят, – tu, qui legis, probato (ти, който четеш, провери!)… Любопитно е, че в литературния маниер на Ориген се е проявило влиянието на Аристотел, привичката ясно да се поставят и разчленяват спорните въпроси, „априори”. Ориген предлагал своите загадки за непознаваемото, и не по-малко от своите противници помнел за пределите на познанието. Всички тези уговорки не изменят смисъла на Оригеновата система. Но те обясняват  неговото църковно-историческо положение: църковното отлъчване се съединява с горещите признания на най-великите отци на Църквата. Осъждението на оригенизма в 4 век, подготвено от дълъг и бурен спор, било всъщност осъждение на платонизма, противодействие на острата платонизация на богословската мисъл. Но то не е било осъждение на платоническите теми и мотиви въобще. Оригенизмът е само един от видовете християнски платонизъм. В това отношение е показателен образа на свети Методий. Методий е бил, може би, много по-остър платоник, отколкото самия Ориген, неговата мистика също е пронизана от платонически мотиви. Но у него е бил исторически реализъм, неотслабен от екзегетическия алегоризъм. Това, от обратното, свидетелствува, че коренът на оригенизма е в нечувстването и неприемането на историята. Учението за вечния свят е било усвоено от отеческото съзнание, като учение за предвечния съвет Божии. Но това учение е христоцентрично. Позволението за Въплъщение на Словото е свързано с позволението за самото създаване на света. Това се открива вече у Свети Атанасий Александрийски в неговите тънки тълкувания на библейските текстове за Премъдростта по отношение към Въплъщението на Словото. И в особеност ярко се разкрива в богословската система на Преподобния Максим Изповедник. В известен смисъл това е коментар към апостолското понятие на Втория Адам, развито още до Ориген против гностиците от Ириней. Вторият и нов Адам е историческия Богочовек; това е съвсем друго понятие, отколкото гностическото и полугностическото учение за „вечния човек”. Учението за Втория Адам е религиозното оправдание на времето и историята, и оправданието на човека. В оригенизма няма всъщност антропология, но само пневматология, учение за вечните духове. Църковното учение е учение за спасението на временния емпиризъм, за влизането във вечността, за вечния смисъл на временното битие. Интресно е да сравним Ориген с Блажени Августин. Би изглеждало, че е малко общото мужду тях. Внимателното сравнение открива между тях интимни точки на сходство. И преди всичко, не трябва да забравяме за тяхната обща връзка с неоплатонизма. Забележително е, че и на духовния път на Августин образът на Богочовека се явява късно. Августин го привеждат в църквата космологичните търсения. Евангелският Христос за Августин твърде дълго е бил само пророк и наставник. Още е нужно да припомним, как е затруднявал Августин библейският реализъм и с какъв възторг той се е хванал за алегорическия метод, като средство да притъпи този съблазън. Но главното допиране е в учението за времето. За Августин времето винаги е оставало загадка. Велик философ на историята, той в края на краищата е отричал производителността на историческото време. Историята за него всъщност е само проекция на свръхвременните и вечни съдби. В това е тайният смисъл на неговото учение за предопределението. Нищо извършващо се във времето даже косвено не се отразява на вечната съдба. Това е друга форма на учението за свръхвременното осъществяване на цялата пълнота. Временният процес губи всяко самостоятелно значение. Във времето не възниква нищо на ново, нищо не се решава. В крайна сметка, и Августин е неисторичен.

Оригенизмът може да се определи, като „ерес за времето”. Проблематиката на оригенизма има не само историческо значение. Това е някакъв повтарящ се тип на мисълта. С това се обяснява продължителното и обновяващо се влияние на Ориген. Любопитно е оживлението на оригенистичните мотиви в европейската мистика на новото време. То е свързано също с неусещането на времето, като особена категория на битието, а не само като форма на съществуване <…> [1] … за решаващото място на проблема за времето в системата на християнската мисъл. Християнството е оправдание на времето, философия на създанието, учение за възникващото от нищото и влизащото във вечността, учение за създаващата се вечност. В това е смисълът на християнската метафизика, и той се разкрива чрез историческия Христос. Това не е видял, не е могъл да види Ориген. В тази немощ е завръзката на неговия трагизъм.

[1] По-нататък текстът на оригинала е безвъзвратно развален от грешка при набора на статията, която, за съжаление, по време на живота на Флоровски никога повече не се е преиздавала.

Източник: http://bogomislie.wordpress.com

Дискусия

Няма коментари.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

Архив

RSS Двери

  • Вероятно хранилката не работи. Опитайте отново по-късно.

RSS Живо Предание

  • Вероятно хранилката не работи. Опитайте отново по-късно.

RSS Блог за Йоан Зизиулас

  • Вероятно хранилката не работи. Опитайте отново по-късно.